Минахме университета и тъкмо кондукторът беше застанал в плъстените си ботуши пред мене, за да поеме десетачето ми и да ми подаде билет за „направо“, когато стана нещо невероятно, напълно неочаквано и затова отначало съвсем непонятно. В трамвая се чуха изстрели, кратки, остри, трещящи гърмежи, един след друг, три, четири, пет, с бясна, замайваща бързина, и Швертфегер отсреща, стиснал кутията с цигулката в ръце, се повали отначало на рамото, а след това в скута на седящата вдясно от него дама, която, както и съседката отляво, ужасена се отдръпна от него. Настъпи обща суматоха, повече бягство и креслива паника, отколкото проява на самообладание и разум, а през това време ватманът, бог знае защо, звънеше непрекъснато като бесен — може би за да привлече по този начин вниманието на полицейския пост. Разбира се, никой не го чу, наблизо полицай нямаше. В спрелия трамвай настана опасна блъсканица, тъй като някои от пътниците се мъчеха да си пробият път за навън, а други от платформата, любопитни и жадни за зрелище, се блъскаха да влязат вътре. Двамата мъже, които стояха прави, се хвърлиха заедно с мене върху Инес — естествено много късно. Нямаше нужда да „изтръгваме“ револвера от ръката й, тя го бе пуснала или по-скоро захвърлила, и то по посока на жертвата си. Лицето й беше бяло като платно с яркочервени рязко очертани петна на скулите. Беше затворила очи и се усмихваше безумно с изострени устни.
Вече я хванаха за ръцете, затова аз се спуснах към Рудолф, когото бяха положили върху съвсем опустялата пейка. На другата лежеше окървавена и загубила съзнание дамата, върху която беше паднал Рудолф както се оказа, тя бе засегната повърхностно в ръката от куршум. До Рудолф стояха няколко души, между тях и доктор Краних, който държеше ръката му.
— Каква ужасно безумна и безразсъдна постъпка — каза той цял побледнял е ясния си академически, безупречно артикулиран и астматичен при това изговор, като произнесе думата „ужасно“, както я често чуваме от устата на артисти — „уж-жасно“. Добави, че никога не е съжалявал повече, че не е лекар, а само нумизматик, и наистина в тази минута и на мене нумизматиката ми се струваше най-безполезната наука на света, по-безполезна и от филологията, което, разбира се, в никой случай не може да се твърди. Действително на местопроизшествието нямаше никакъв лекар, нито един и между многобройните посетители на концерта, при все че лекарите са обикновено музикални, ако щете дори за това, че между тях има много евреи. Наведох се над Рудолф. Той даваше още признаци на живот, но раните му бяха ужасни. Под едното му око се виждаше кървава дупка от куршум. Другите куршуми бяха пронизали, както се установи по-късно, гърлото, белия дроб и коронарните артерии на сърцето. Той повдигна глава и се помъчи да каже нещо, но кървави мехурчета се показаха веднага на устните му, чиято нежна подпухналост ми се видя трогателно красива, той подбел и очи и главата му се удари тъпо на дървената пейка.
Не мога да опиша какво дълбоко, почти неудържимо състрадание ме обзе към този човек. Почувствувах, че всякога го бях по някакъв начин обичал, и трябва да призная, че съчувствието ми към него беше много по-сърдечно, отколкото към нещастницата, която в падението си заслужаваше наистина съжаление в своите страдания и чрез притъпяващия страданията и морала порок тя бе стигнала най-после до това ужасно деяние. Заявих, че познавам добре и двамата и посъветвах да пренесем тежко ранения до университета, където от портиерската стая ще можем да телефонираме за лекар и полиция там, доколкото знаех, имаше и здравен пункт за даване на бърза медицинска помощ. Наредих да бъде заведена там и убийцата.
Всичко това беше направено. Ние, един услужлив млад мъж с очила и аз, вдигнахме клетия Рудолф и го свалихме от трамвая, зад който се бяха наредили вече две или три други трамвайни коли. От една от тях изтича най-сетне при нас един лекар с куфарче е инструменти и започна да нарежда, впрочем напълно излишно, как да го пренесем. Дойде и един журналист, който искаше да събере сведения за случая. И досега изпитвам мъка при спомена, какви усилия трябваше да употребим, докато събудим със звънене портиера, жилището на когото се помещаваше в приземния етаж на университета. Лекарят, млад човек, който се представи на всички ни, се опита да даде първа помощ на изпадналия в безсъзнание Рудолф, когато го положихме на едно канапе. Болничната кола пристигна изненадващо бързо. Както бе предсказал със съжаление веднага след прегледа и самият лекар, Рудолф умря още по пътя към градската болница.