От своя страна, аз пожелах да придружа пристигналите по-късно полицейски чиновници и тяхната конвулсивно хълцаща арестантка, за да запозная комисаря с някои подробности от живота й и да се застъпя за нейното отвеждане в психиатричната клиника. За тази нощ, обаче това не бе позволено.
Биеше полунощ, когато напуснах полицейския участък и се огледах за такси, за да изпълня още една трудна мисия: смятах за свой дълг да уведомя колкото е възможно по-предпазливо дребния съпруг на Принцрегентенщрасе за станалото. Успях да съгледам превозно средство, когато вече нямаше смисъл да се възползувам от него. Намерих вратата заключена, но при моето позвъняване на стълбището светна и след малко слезе самият Инститорис — за да намери вместо жена си мене пред вратата.
Той имаше навик при поемането на въздух да си отваря устата и да притиска при това долната си устна плътно към зъбите.
— Но как така? — промълви той. — Вие ли сте? Какво ви води… Да не би да…
По стълбата не му казах почти нищо. Горе, в същата всекидневна, в която бях изслушал мъчителната изповед на Инес, аз му разказах след няколко подготвителни думи на какво бях свидетел. Той стоеше и когато свърших, седна бързо в едно от плетените кресла, но след това прояви държане на човек, който отдавна бе живял в потискаща и изпълнена с тревога атмосфера.
— Ето какво трябваше най-сетне да се случи — каза той. И от думите му ясно личеше, че през всичкото време бе само чакал какво ще се случи.
— Ще отида при нея — заяви той и пак стана. — Мисля, че там (той имаше пред вид ареста в участъка) ще ми разрешат да говоря с нея.
За тази нощ не можех да му дам за това голяма надежда, ала той възрази със слаб глас, че било негов дълг да опита, навлече палтото си и излезе.
Когато останах сам в стаята, в която бюстът на Инес се бе загледал изтънчено и фатално от поставката си, моите мисли се отправиха пак натам, където през последните часове — както всеки ще ми повярва — често и продължително се бяха отправяли. Струваше ми се, че трябва да направя още едно мъчително съобщение. Но някаква странна вцепененост, която сковаваше членовете ми и се разпростираше върху мускулите на лицето ми ме възпираше да вдигна слушалката на телефона и да поискам връзка с Пфайферинг. Всъщност това не беше съвсем вярно, аз я бях вдигнал, държах я в отпуснатата си ръка и чувах глухо като изпод земята гласа на дежурната телефонистка да звучи в апарата. Но представата — родена може би от болезнената ми преумора, — а именно, че се готвя съвсем без полза да смутя посред нощ домашния покой на семейството Швайгещил, че съвсем не е нужно да разказвам на Адриан своите преживявания и че дори ще стана някак си смешен е това, осуети намерението ми — и аз пак сложих слушалката на вилката.
XLIII
Разказът ми наближава своя край, както и всичко наоколо. Всичко напира и лети ужасено към края, под знака на края се намира светът — поне за нас, немците. Нашата хилядогодишна история, оборена, докарана до абсурд, несъстоятелна в гибелността си, оказала се съвършена заблуда при този свой резултат — завършва с нищо, с пълно отчаяние, с безпримерен банкрут, със сгромолясване сред гръм и мълнии в пламъците на ада.
Ако е вярна немската поговорка, че всеки път, който води към правилна цел, е правилен и във всичките свои части, не може да не се признае, че и пътят, който ни изведе до тая погибел — употребявам думата в нейното най-строго, религиозно значение, — беше навсякъде, във всяка своя точка, при всеки свой завой гибелен, колкото и да е тежко за едно любещо сърце да се съгласи с този логически извод. Неизбежното признаване на гибелността съвсем не значи отричане от любовта. Аз съм един обикновен немски учен, обичал съм много страни от немската същина й моят незначителен, но готов за предано увлечение живот беше изцяло посветен на любовта, на често пъти сплашваната, винаги боязлива, но вярна навеки любов към един значителен човек и артист на Германия, тайнствената греховност и ужасен край на когото, съвсем не са в състояние да поколебаят тази любов, която — кой знае — може би е все пак отблясък на божието милосърдие.
Цял свит в очакване на неизбежната орис, за чието сбъдване човек не смее дори да помисли, стоя аз, изолиран от всичко, във Фрайзинг, като отбягвам да виждам страшно разрушения Мюнхен, повалените му статуи, избитите прозорци, като празни очни кухини по фасадите, закриващи зад себе си едно зейнало нищо, но готови всеки миг да го разкрият и да увеличат купищата от затрупалите паважа развалини. Сърцето ми се свива от жалост при мисълта за неразумните ми синове те бяха вярвали, както бе вярвало мнозинството от народа ни, бяха ликували, бяха се жертвували и сражавали, а сега заедно с милионите подобни на тях свои съотечественици, отдавна вече, втренчили поглед, са стигнали до отрезвяване, което е на път вече да се превърне в крайна безпомощност и безгранично отчаяние. С мене, който не изповядвах тяхната вяра и не споделях тяхното щастие, сега мъката им няма да ги сближи. Току-виж, че стоварили върху мене вината заради нея, сякаш можеше да се промени в хода на събитията нещо, ако и аз бях бленувал порочните им блянове. Да им помага бог. Аз съм вече сам с моята стара Елена, която се грижи за физическото ми благополучие. Понякога й чета някои по-достъпни за нея откъслеци от ръкописа си, над чието завършване сред тази обща погибел е съсредоточено сега цялото ми внимание…