Пророческото възвестяване на края, наречено „Apocalipsis cum figuris“, прозвуча рязко и величаво през февруари 1926 година във Франкфурт на Майн, приблизително една година след ужасните събития, за които разказах, и може би на покрусата от тях се дължеше отчасти и това, че Адриан не можа да превъзмогне обичайната си въздържаност, за да присъствува на това крайно сензационно, макар и съпътствувано с немалко злостен вой и несмислени смехове събитие. Той не чу никога това свое произведение, едно от двете съществени свидетелства за неговия затворен и горд живот, но за това няма защо толкова да се съжалява, като се вземе пред вид всичко, което той обичаше да говори за „слушането“. Освен мене — бях успял да се освободя за това си пътуване — само Жанета Шойрл от познатите ни, въпреки ограничените си средства, можа да пристигне във Франкфурт, за да присъствува на този концерт и да разкаже отпосле всичко най-подробно на Адриан в Пфайферинг на своя неповторим френско-баварски диалект. Тогава той особено се радваше на посещенията на тая елегантна селячка: нейното присъствие му действуваше успокоително, край нея той чувствуваше някаква защитна сила и веднъж аз ги видях фактически хванати за ръце да седят в ъгъла на игуменската стая, укрити така от света. Това улавяне „за ръце“ му беше несвойствено то говореше за някаква промяна, която възприех трогнат и дори с радост, но не и напълно без страх.
Повече от всякога обичаше той да вижда по онова време около себе си Рюдигер Шилдкнап, подобноокия. Наистина Рюдигер все така се скъпеше с посещенията си, но когато пристигнеше, този поодърпан джентълмен беше веднага готов за дълги разходки из полето, които Адриан много обичаше, особено ако по това време не можеше да работи, толкова повече, че Шилдкнап умееше да ги разнообразява с горчивия си гротескен хумор. Беден като църковна мишка, той имаше тогава значителни неприятности със занемарените си развалени зъби и все говореше за вероломните зъболекари, които си давали най-напред вид, че искат да го лекуват от чисто приятелство, за да предявят сетне претенции за огромни суми, разказваше за системите на изплащането, за това, че пропуснал сроковете и че сега трябвало да се обръща към нов зъболекар, макар отнапред вече да знаел, че и с него няма нито да иска, нито да може да се разплати, и тъй нататък. Най-после след немалко страдания му сложиха върху останалите болни корени доста големичък мост, но под неговата тежест те в скоро време се разклатиха, така че възникваше вече опасност цялото това изкуствено съоръжение в най-близко бъдеще печално да рухне, от което щеше да последва необходимост от нови, пак неизплатими дългове.
„Той вече… се клати“ — възвестяваше мрачно Шилдкнап и не само че нямаше нищо против, когато Адриан до сълзи се смееше над цялото това бедствие, но, изглежда, тъкмо това беше и целил, защото сам се превиваше като хлапак от смях.
Неговата мрачно-хумористична компания беше тъкмо добре дошла тогава за самотника и аз, неспособен, за жалост, да му предложа нещо комично, правех всичко възможно да му осигуря неговото присъствие, като всячески насърчавах опърничавия Рюдигер да отива в Пфайферинг. През цялата тази година Адриан беше бездеен: липсата на идеи, обзелата го апатия го страшно измъчваше, унижаваше и плашеше и то бе главната причина, поне както ми пишеше, задето не отишъл във Франкфурт. Невъзможно му било да ходи нагоре-надолу с вече създаденото, когато не бил способен да създаде нещо по-добро. Миналото било поносимо само ако човек се чувствувал, че е станал нещо повече, а не когато тъпо му се учудвал със съзнанието на сегашната си безпомощност. „Пустота до тъпота“ — така наричаше той в писмата си, които ми пращаше във Фрайзинг, своето състояние на духа, — истински „кучешки живот“, „безпаметно вегетативно съществувание, непоносимо в своята идиличност“, обругаването на което било единственият жалък начин да се спаси все още честта, това състояние можело просто да го докара да желае нова война, някаква революция, какъв да е външен шум, само и само да се изскубне от това затъпяване. За композиторската си работа той нямал вече буквално абсолютно никаква представа, никакъв и най-малък дори спомен как се тя вършела и той твърдо вярвал, че никога няма вече да напише нито една нота. „Дано адът се смили над мене“, „Моли се за клетата ми душа“ — такива изрази се повтаряха често в тези писмени документи, които, колкото и да ме опечаляваха, същевременно ме и окриляха, защото си казвах, че само аз, приятелят от детинство, и никой друг на света, мога да се ползувам от привилегията да изслушвам такива признания.