В своите отговори аз се стараех да го утеша, като му сочех колко е трудно за човека мислено да излезе извън пределите на дадено състояние, което поради чувствата в момента, макар и противно на всякакъв разум, той е склонен да смята за своя постоянна съдба, понеже е неспособен да погледне, така да се каже, дори зад най-близкия ъгъл — и му изтъквах, че това се отнася може би повече за тежките състояния, отколкото за щастливите. Неговата депресия е напълно обяснима с жестоките разочарования, които е преживял напоследък. И стигах в мекушавостта и „поетичността“ си дотам, че сравнявах „оставения на угар“ негов дух е „почиващата под снежната покривка земя“, в чиито пазви животът продължава да трепти невидимо, подготвяйки нови кълнове — една, както сам чувствувах, неоправдано благодушна картина, която съвсем не подхождаше за изключителния екстремизъм на неговото битие, за оная смяна на творческите полети с изкупващите ги след това парализи, на които той беше подхвърлян. С това негово състояние на упадък се съвпадна и едно ново влошаване на здравето му, повече, като странично явление, отколкото като причина в застоя на творческите му сили: тежки пристъпи на мигрена го принуждаваха да прекарва по цели часове на тъмно, катари на стомаха, на бронхите, на гърлото го измъчваха особено през зимата на 1926 година и само те бяха вече достатъчни, за да попречат на отиването му във Франкфурт — както му попречиха и за едно друго, от човешко гледище още по-наложително пътуване, попречиха му безусловно, решително, независимо от това, че и лекарят му го беше категорично забранил.
Искам да кажа, че едновременно и, колкото и да е странно, почти в един и същ ден починаха към края на годината Макс Швайгещил и Йонатан Леверкюн, и двамата седемдесет и пет годишни, единият — бащата и главата на семейството в горнобаварското стопанство, в което от години живееше Адриан, другият — неговият собствен баща в стопанството Бухел. Майчината му телеграма, в която му се съобщаваше за тихия край на „естествоизпитателя“, го свари при смъртния одър на другия също тъй тих и замислен, говорещ наистина друг диалект пушач на лула, който все повече и повече бе предавал грижите по стопанството на своя наследник Гереон, както навярно и онзи — на своя син Георг, за да ги предадат сега вече напълно. Адриан можеше да бъде сигурен, че Елсбет Леверкюн беше приела тази кончина със същото тихо самообладание, със същото смирено разбиране на неизбежното в човешката участ, с което се бе отнесла към загубата си и майка Швайгещил. За отпътуване на погребението в Саксонска Тюрингия при тогавашното негово състояние не можеше и да се мисли. Но въпреки че в същия неделен ден го тресеше и че се чувствуваше много слаб, той настоя, противно на лекарския съвет, да присъствува в селската църква на извънредно посетеното от жителите на цялата околност опело на своя хазяин. И аз също отдадох на покойника последната почит с чувството, че я отдавам същевременно и на другия. Върнахме се пеш и влязохме в Швайгещиловия дом, странно изненадани от не толкова чудното откритие, че въпреки липсата на стареца мирисът на тютюн от лулата му все още се носеше от разтворената врата на всекидневната, но, поет от стените и в коридора, продължаваше да утежнява както и преди атмосферата в цялата къща.
— Това ще трае — каза Адриан. — И то доста дълго може би докато стои къщата. Ще трае и в Бухел. Продължителността на следата, която остава подир нас — дали по-къса или по-дълга — се нарича безсмъртие.
Това беше след Коледа — двамата бащи, вече отвърнати и почти отчуждени от земното, бяха прекарали празника все още със своите. А щом дните започнаха да растат, още в началото на новата година, здравословното състояние на Адриан се подобри, серията от мъчителни болезнени пристъпи изведнъж секна, изглеждаше, че той вече се беше справил с впечатленията от осуетяването на жизнените му планове и с липсата на творческа увереност като следствие от това, неговият дух пак се възправи, сега трябваше само отново да се борд е нужното хладнокръвие срещу бурния натиск на идеите. Тази 1927 година беше година на изключителни плодове на дивни камерни произведения: най-напред бе композирана музика за ансамбъл от три струнни, три дървени духови инструмента и пиано, една пиеса на своеобразно, бих казал, блуждаене, с дълги, фантазиращи теми, многообразно обработвани и претворявани, без някъде явно да се повтарят. Колко обичам устремения бурно напред страстен копнеж, който е същността на тази пиеса, какъв романтизъм има в нейното звучение! Разработена с най-строги модерни средства — по отношение на тематиката, тя преминава през такива големи преобразования, че истински „репризи“ тук няма. Първата част се и нарича тъй — „фантазия“, втората е засилващо се мощно adajio, третата, финалът, започва леко, почти игриво, после постепенно се уплътнява контрапунктово, добива все по-сериозен, по-трагичен характер, за да завърши с мрачен, подобен на траурен марш епилог. Пианото никога не остава инструмент за хармонично попълване, неговата партия е солова както при клавирните концерти — тук все още се чувствува стилът на концерта за цигулка. Но това, което ме най-много възхищава при тази пиеса, е може би майсторството, с което е разрешена проблемата на звукосъчетанията. Духовите инструменти никъде не заглушават струнните, напротив, винаги оставят за тях свободно звуково пространство, като се редуват с тях и само на няколко места се обединяват в мощно tutti. За да обобщя, нека кажа: човек е с впечатлението, като че ли от твърдата, познатата му добре почва се увлича във все по-далечни сфери — и всичко става съвсем не така, както може да се очаква. „Исках — каза ми Адриан — да напиша не някаква соната, а роман.“