И накрая триото за цигулка, виола и чело, неизпълнимо почти — с него са в състояние да се справят технически наистина може би само трима действителни виртуози — то вече окончателно поразява както с конструктивната си буйност и логично пресмятане, така и с неочакваните звукосъчетания, които едно жадуващо за нечувани звуци ухо и една безподобна комбинативна фантазия бяха изтръгнали от тези три инструмента. „Невъзможно, но благодарно“ — така охарактеризира веднъж Адриан при добро настроение пиесата си по нея той вече си бе вземал бележки още по времето, когато възникваше музиката за ансамбъла пак нея той обмисляше и доразвиваше, зает и с работата си над квартета, а само този квартет можеше да погълне за дълго и да изчерпи напълно организиращите сили на един човек. Това беше период на невероятно преплетени озарения, изисквания, осъществявания, нови хрумвания, за да се преодоляват все нови задачи, едно истинско стълпотворение от проблеми, възникващи заедно със своето разрешение — „нощ без тъмнина поради непрекъснатите светкавици“ — както се изрази Адриан.
— Впрочем не много мека и доста трептяща светлина — добави той. — Какво да се прави, и самият аз трептя, то ме е сграбчило дяволски за косата и така ме влече, че цялото ми тяло трепери. Озаренията, драги приятелю, не са много благодатни светлини, техните бузи пламтят, от тях и твоите пламват по не много желателен начин. Би могло да се приеме, че сърдечният приятел на един хуманист все ще е в състояние да направи някаква разлика между това, какво е щастие и какво мъка… — И заяви, че понякога вече не знаел дали спокойната безплодност, в която бе доскоро живял, не е за предпочитане пред сегашната жива мъка.
Упрекнах го в неблагодарност. Удивен, със сълзи от радост в очите, но и с любеща загриженост в душата, аз четях и слушах от седмица на седмица това, което той чисто, акуратно, дори с изящество и без всякакъв признак на нервност — нанасяше върху хартията, всичко, което „неговият гений и демон“ му беше пошепнал и поискал от него. На един дъх, по-право: без просто да си поеме дъх, той написа трите пиеси, само една от които беше вече достатъчна, за да направи паметна годината, когато е била създадена. Още същия ден, в който завърши композираното най-накрая lento на квартета, той започна да пише триото. „При мен работите вървят така — каза ми той веднъж, когато две седмици подред не можах да отида при него, — сякаш съм учил в Краков“ — израз, който не можах веднага да разбера, докато не си спомних, че тъкмо в Краковския университет магията се е изучавала открито през шестнадесетия век.
Уверявам читателя, че се вслушвах извънредно внимателно във всички тия стилистични странности при неговия начин на изразяване, които наистина той от край време обичаше, но сега те все по-често и по-често се срещаха в писмата му, пък и в устната му реч. Причината за това скоро ми се разкри. Първото указание за мене беше бележката, която ми се хвърли един ден в очи на писмената му маса. На нея с широк почерк беше написано:
„И тая скръб подбуди доктор Фаустуса да запише своя горестен плач.“
Той видя какво бе привлякло погледа ми и си прибра бележката с думите: „Що за недостойно любопитство проявява господствому моят приятел и брат!“ Плановете, които замисляше безмълвно да осъществи без ничия помощ, той дълго държа в тайна от мене. Но от този момент аз знаех вече, което знаех. Не подлежи на съмнение, че 1927 година — годината на камерната музика, беше и годината, в която възникна концепцията за „Плачът на доктор Фаустус“. Колкото и неправдоподобно да звучи, но факт е: през времето, когато се е борил с тези задачи, толкова неизмеримо сложни, че човек може да си ги представи преодолени само при едно пълно, изключително съсредоточаване, неговият дух беше преценявал, опитвал, влизал в досег, беше вече стоял същевременно и под знака на втора оратория — под знака на тази тъй съкрушителна жалба, от по-задълбочената работа над която един случай, колкото чаровен, толкова и сърцераздирателен, трябваше да го отвлече за известно време.