XLIV
След раждането на първите си три деца, дошли едно след друго през годините 1911, 1912 и 1913, сестрата на Адриан в Лангензалца, Урсула Шнайдевайн, заболя леко в гърдите и трябваше да прекара няколко месеца в един санаториум в Харц. Затъмнението в дробовете, изглежда, изчезна и през следващите десет години, до раждането на най-малкия й син Непомук, Урсула бе за семейството си незаменима съпруга и майка, макар че гладът през време на войната и след нея не позволи на здравето й да закрепне напълно чести простуди, които започваха само с хрема, а след това редовно слизаха в бронхите, непрекъснато я спохождаха и видът й (при все че съзнателно радостният й, съобразяващ се с околните израз създаваше понякога друго впечатление) си остана ако не напълно болнав, то все пак нежен и блед.
Бременността й през 1923 година не само че не се отрази зле на жизнените й сили, но, изглежда, ги дори укрепи. От самото раждане тя се съвземаше наистина трудно и трескавите състояния, които преди десет години я бяха накарали да постъпи в санаториума, се възобновиха. Още тогава стана дума тя отново да се откаже от воденето на домакинството, за да се подложи на специално лечение, но под влияние, види се, на благотворното психическо въздействие, на щастието от майчинството, на радостта от малкото момченце, което беше най-кроткото, най-спокойното и най-лесното за гледане бебе на света, симптомите пак изчезнаха и в продължение на редица години храбрата жена се задържа на крака, докато през май 1928 година, когато петгодишният Непомук се разболя в доста остра форма от шарка, денонощното, изпълнено с тревога и безпокойство гледане на необикновено любимото дете не доведе до тежко обременяване на нейните сили. Тя самата се разболя от шарка, след което температурата продължи да играе и кашлицата не изчезна, така че лекуващият я лекар категорично и без всякакъв фалшив оптимизъм й направо предписа шестмесечен престой в санаториум.
Това обстоятелство стана причина Непомук да се озове в Пфайферинг. Защото сестра му Роза, вече седемнадесетгодишна, която работеше заедно с една година по-малкия Ецехиел в оптическия магазин (докато петнадесетгодишният Раймунд ходеше още на училище), трябваше сега в отсъствието на майката да води естествено и домакинството на баща си и, както се предполагаше, щеше да е твърде много заета, за да поеме отгоре на това и грижата за малкото братче. Като съобщаваше всичко това на Адриан, Урсула му пишеше, че лекарят виждал твърде щастлив изход от затрудненото положение, ако оздравяващото дете прекара известно време на планински въздух в Горна Бавария, и го молеше да склони хазяйката си за идеята да замести за известно, време на малкия майката или бабата. Елза Швайгещил се съгласи на драго сърце, още повече, че и Клементина се застъпи горещо за това. Така че докато към средата на юни същата година Йохан Шнайдевайн придружаваше жена си до Харц, до същия санаториум край Зудероде, в който тя се бе почувствувала първия път така добре, Роза замина с братчето си на юг, за да го остави в къщата, станала вече втори роден дом на вуйчо й.
Аз не бях там, когато сестрата и братчето пристигнали в стопанството, но Адриан ми описа сцената. Всички в къщи — майката, дъщерята, първородният син, ратайкините, ратаите заобиколили малкия с нескривано възхищение, със смехове от радост и не могли да се нагледат на тъй прелестното създание. Особено жените, и то жените работнички, му се радвали, разбира се, най-неудържимо те били от възторг, така да се каже, извън себе си и просто не знаели какво да правят навеждали се със сключени ръце към малкото човече, клякали до него и призовавали от възхищение Исус, Дева Мария и Йосиф, толкова хубаво им се видяло момченцето — и всичко това при снизходителната усмивка на по-голямата сестра: личало, че друго не бе и очаквала и е свикнала с общата прехласнатост в най-малкия член на семейството й.
Непомук или „Непо“, както му казваха домашните, или „Ехо“, както той, бъркайки странно съгласните, бе почнал да се нарича още когато се учеше да говори, бил облечен с простички летни дрехи, които едва ли можели да се нарекат градски: бяла памучна блузка с къси ръкавчета, съвсем къси летни панталонки и износени кожени обувки на боси крачета. Въпреки това на всеки се струвало, че вижда пред себе си приказен принц. Изящното съвършенство на малката фигурка със стройни, добре оформени краченца, неописуемо очарователната продълговата главица с руси, невинно объркани къдри, чертите на лицето, които, ако и детски, имали нещо завършено, определено и характерно, дори неизразимо прелестният, чист и същевременно дълбок и закачлив поглед на лазурно сините очи под дългите извити ресници — не, не било само това, което създавало впечатлението на приказност, на някакво посещение от света на вълшебните мънички същества. Към това се прибавяла стойката и държането на детето сред струпалите се около него възрастни, които се смеели, охкали и ахкали от затрогване и възторг, неговите не съвсем свободни, разбира се, от кокетство и съзнание за собствен чар усмивки, отговори и обяснения, в които имало нещо мило-поучително и ангелско, сребърното му гласче, говорът на това гласче, който, примесен е още детските неправилности като „сапка“ вместо „шапка“, имал унаследената от бащата им отдавна възприета от майката малко бавна, малко тържествено провлечена и важна швейцарска интонация с гръмко „р“ и смешни запъвания при произнасяне на сричките, като например „пръстче“, „кръстче“ и други такива. При това малкото човече придружавало думите си с пояснителни движения на ръчичките си, каквито — както и аз по-късно се убедих — не се наблюдават иначе при децата и които не всякога отговаряха на казаното и по-скоро го замъгляха и объркваха, ала все пак му придаваха удивителна прелест и някаква смътна изразителност.