Това е между другото описанието на Непо Шнайдевайн или на „Ехо“, както започнаха по негов пример всички да го наричат, доколкото безпомощните думи са в състояние да загатнат това, което човек не е видял с очите си. Колко много писатели преди мене са въздишали заради неспособността на езика да постигне видима образност, да предаде една наистина точна картина на индивидуалното. Словото е създадено за възхвала и славословия, на него е дадено да се учудва, да се възхищава, да благославя, и да обрисува явленията чрез чувството, което те пораждат, но не и да ги извиква пред погледа ни и да ги възпроизвежда. Може би ще постигна повече, отколкото с опита си да нахвърля портрета на моя мил Непомук, ако наистина изповядам, че и днес, след пели седемнадесет години, при спомена за него в очите ми бликват сълзи и заедно с това сърцето ми се изпълва с някаква много странна, ефирна, не съвсем земна радост.
Отговорите, които той давал с очарователни движения на ръцете при въпросите за майка му, за пътуването, за престоя в големия град Мюнхен били, както казах вече, с ясно изразен швейцарски акцент и в сребърния тембър на неговото гласче се долавяли множество диалектизми като „у дума“ вместо „у дома“, „ного хубо“ вместо „много хубаво“ и „мънинко“ вместо „мъничко“. Хвърляла се в очи и честата употреба на „значи“ в случаи, като „беше, значи, чудесно“ и други от този род. В неговия говор се срещали и някои думи с тържествено старинен облик. Така например, като не можел да си спомни нещо, той казвал: „Щукнало ми е от паметта“, или както накрая заявил: „Повече вести не зная“. Но това казал очевидно само за да сложи край на разговора, защото веднага подир това дошли и следните думи от сладките му уста: „Ехо мисли, че не е ного хубо да стои още на двора. Време е да влезе у дума и да поздрави вуйчо.“
И той протегнал ръчичката си към сестра си, за да го заведе вътре. В този миг обаче на входа се показал Адриан, който си почивал, но като чул за пристигането им, набързо се приготвил и излязъл да посрещне племенницата ск.
— А това е — казал той, след като поздравил младото момиче и обърнал внимание на приликата с майка й, — това тук е нашият нов член на семейството?
Той поел ръката на Непомук и погледнал изведнъж вдълбочен в сладката светлина на тези засияли в лазурна усмивка издигнати към него очи.
— Ах, я виж! — рекъл само той, като кимнал бавно към сестра, му и спрял погледа си отново върху Непомук. Неговото вълнение не останало скрито за никого, също тъй не и за детето и вместо да прозвучи дръзко, имало нещо много деликатно прикриващо, доверчиво-успокояващо, приятелски обясняващо и заглаждащо впечатлението, когато Ехо — това били първите думи, които отправил към вуйчо си — простичко констатирал:
— Радваш се, нали, дето дойдох. Всички се засмели, също и Адриан.
— Мисля, че да — отвърнал той. — Надявам се, че и ти се радваш да се запознаеш с всички ни.
— Това е една много удоволствена среща — казало малко странно момченцето.
Околните били готови да се изсмеят пак, но Адриан поклатил предупредително глава към тях, с пръст, сложен на устните.
— Да не объркваме детето с нашите смехове — казал той тихо. — Освен това няма и причина за смях, какво ще кажете, майко? — обърнал се той към госпожа Швайгещил.