— Съвсем никаква — отговорила тя с пресилено твърд глас и вдигнала края на престилката към очите си.
— Тогава да влезем вътре — решил той и взел отново Непомук за ръка за да го води. — Сигурно сте приготвили малка закуска за нашите гости?
Закуската ги чакала. В залата с Нике Роза Шнайдевайн била нагостена с кафе, а малкият с мляко и сладки. Вуйчо му седял също на масата и гледал колко изискано и чисто се храни Непомук. Адриан разговарял с племенницата си, но не следял точно отговорите й, защото бил погълнат от съзерцание на приказното дете, а също и от усилията си да прикрие своята развълнуваност, за да не притесни малкия гост — впрочем напълно неоснователна грижа, тъй като Ехо отдавна не се смущавал, изглежда, от безмълвното възхищение и устремените към него погледи. Но да се пропуска прелестният израз на благодарност в тия очи за едно парче козунак или за малко сладко, било само по себе си вече грях.
Най-сетне човечето произнесло сричката „ап“. Както обяснила сестра му, за него този израз, бебешко съкращение от „напапках се“, От край време означавал, че се е нахранил, че вече му стига, че не иска повече — и той го бил запазил до днес. „Ап“ — казал той и когато майка Швайгещил се опитала от гостоприемство да го накара да си вземе още, той с известно разумно превъзходство обяснил:
— Ехо благодари, но не може повече.
И потъркал с юмручета очите си, за да покаже, че му се спи. Сложили го да си легне и докато той спал, Адриан разговарял със сестра му Роза в работната си стая. Тя останала само два дни, задълженията й я викали в Лангензалца. При заминаването й Непомук по-заплакал, но обещал, докато тя дойде пак да го прибере, да бъде винаги „мил“. Боже мой, сякаш можеше да не удържи думата си! Сякаш изобщо бе способен да не я удържи! Той излъчваше някакво щастие, разпространяваше някаква постоянна весела и нежна топлота на сърцето не само в стопанството, но и в селото, та чак и във Валдсхут — където Швайгещилови, майката и дъщерята, ненаситни да се показват с него и сигурни, че ще предизвикат навсякъде същото възхищение, го вземаха със себе си, за да разказва пред аптекаря, пред бакалина, пред обущаря с вълшебни движения на ръчичките си и изразителното си провлечено произношение приказчиците за горящата Павлинка от „Чорлавия Петър“ или за Йохен, който се връщал от игра толкова мръсен в къщи, че госпожа Гъска и господин Гъсок хвали, та дори и свинята. Свещеникът от Пфайферинг, пред когото Непомук със сключени ръчички — той ги държал на височината на личицето си и на известно разстояние от него, — казал една молитва — и то една странна стара молитва, която започвала с думите: „Нищо не помага срещу смъртта“ — можал във вълнението си само да промълви: „Ах ти, божие детенце, благословена от бога рожбо!“, помилвал го по косичката с бялата си свещеническа ръка и веднага му подарил една цветна картинка с „агнето“. Също и на учителя му станало, както сам после казваше, „нещо особено в душата“, когато се разговорил с него. На пазарището и по улиците всеки втори човек искал да разбере от „госпойца Клементина“ или майка Швайгещил как се е озовал този божи дар в къщата им. Хората казвали изумени: „Я виж, виж там! Гледай, гледай!“ или както господин свещеникът: „Ах ти, мило, ах ти, блажено детенце!“, а жените просто искали да коленичат пред него.
Когато отидох следния път в стопанството, бяха изминали вече две седмици от пристигането на Непомук той беше там вече свикнал и станал известен из цялата околност. Видях го най-напред отдалече: Адриан ми го показа от ъгъла на къщата. Детето беше седнало съвсем самичко на земята сред лехите с ягоди и зеленчук в градината зад къщата — едното му краче протегнато, другото полусвито, разделената му на път коса паднала върху челото — и прелистваше, както изглеждаше, с донякъде въздържано задоволство една книга с картинки, подарена от вуйчо му. То я държеше на коленете с дясната си ръка. Лявата ръчичка обаче с разтворени пръстчета, която прелистваше страниците, оставаше при обръщането на листа във въздуха малко встрани от книгата с такова невероятно грациозно движение, че имах чувството, сякаш никога не бях виждал едно дете да седи така очарователно (моите собствени деца и насън дори не са ми предлагали такава гледка!), и аз си помислих, че сигурно ангелите на небесата обръщат по този начин страниците на своите книги със славословия.
Отидохме в градината, за да се запозная с това малко чудо. Сторих това с педагогична сдържаност, склонен да вярвам, че тук далеч не всичко е чак толкова необикновено, и във всеки случай твърдо решен нищо да не издавам и да не изпадам в сладникави настроения. За тази цел понамръщих строго лицето си и басово му заговорих с познатия сурово покровителствен тон в духа на: „Е, как, синко, слушаме ли?! Какво правим тук?!“ — но докато се преструвах така, самият аз се почувствувах неизказано смешен и най-лошото беше, че то забеляза това и както изглежда, споделяше чувството, което сам изпитвах от себе си от срам заради мене то наведе главичката си с отпуснати надолу устни, като някой, който иска да сдържи смеха си, и това ме така обърка, че дълго време не бях в състояние да кажа нещо повече.