То не беше още на възраст, когато едно момче трябва да стане, за да поздрави, и в същност за никое друго същество не подхождаше тъй както за него нежното зачитане, привилегията да не подлежи още на задължения, привилегия, която се признава на още новото, неориентираното, неопитното тук на земята. То ни каза „да поседнем“ (швейцарците казват „да поседна“, „да полегна“ вместо да седна, да легна) ние седнахме на тревата от двете страни на приказното същество и започнахме да разглеждаме илюстрованата книга, навярно една от най-сносните сред детската литература, предлагана в книжарниците: рисунки по английски маниер, донякъде в стила на Кейт Грийнауей, с доста гладки стихчета под тях, които Непомук (аз го наричах винаги така, а не „Ехо“, което поради някакво идиотско чувство ми звучеше като поетическо размекване) беше научил почти всичките вече наизуст и ни ги „четеше“, като движеше пръстчето си на съвсем погрешно място по редовете.
Странното е, че и до днес помня още тези „стихове“, само защото ги бях чул веднъж — или може би няколко пъти? — от неговото гласче и с неговото неповторимо произношение. Колко добре помня стихчетата за тримата латернаджии, които се срещнали на ъгъла на една улица, но нито един не искал да отстъпи мястото на друг от тях, защото се мразели. Мога да ги кажа отново на всяко дете, но далече не така добре, както правеше това Ехо, когато описваше какъв оглушителен концерт е трябвало да изтърпят съседите. Всичко живо си запушило ушите и се разбягало! Накрая се казваше:
Само някакво мъничко куче издържало концерта до край, но когато се върнало в къщи, заболяло — не чувал се бодрият лай.
Трябваше да се види угриженото поклащане на главата, с което малкият, понижил тъжно гласчето си, описваше разболяването на кучето. Или да се наблюдава грациозната церемониалност, с която имитираше как се поздравлявали двама чудновати мънички господа на морския бряг: Добро утро, ваша милост! Днес не е добро морето.
И това по много причини: първо, защото водата днес била много студена, само пет градуса по Реомюр и после, защото са дошли „трима гости от Швеция“ — трион-риба риба-меч и акула тук са веч.
Тези поверителни предупреждения той изричаше така смешно, при изреждането на тримата неканени гости разтваряше така широко очи и при вестта, че те плували вече наоколо, придаваше на гласа си такава безпокойна интонация, че ние и двамата се изсмяхме високо. Той ни погледна в очите, наблюдавайки с хитро любопитство нашето развеселяване — и особено моето, защото се интересуваше навярно да види дали не съм преодолял чрез това за мое собствено добро своята никому ненужна сурова и суха педагогика.
Мили боже, от нея и следа вече не бе останала и след първия си глупав опит аз никога не се върнах към нея, като изключим това, че продължих и занапред да се обръщам с твърд глас към малкия пратеник от вълшебната страна на приказките и елфите с цялото му име „Непомук“, а го наричах „Ехо“ само когато говорех за него с вуйчо му, който, както и жените наоколо, беше възприел второто име. При това всеки ще разбере, че възпитателят и учителят в мене оставаше малко загрижен, обезпокоен, дори разтревожен от тази, разбира се, достойна за обожаване прелест, която, предоставена на времето, трябваше все пак да узрее и да се подчини на земното. В късо време усмихнатият лазур на тези очи щеше да загуби неземната си чистота това ангелско личице, така детско още, с дупчица на брадичката и очарователна уста, която, когато се усмихнеше и откриеше блестящите млечни зъби, ставаше още по-сочна, отколкото беше в покой, и в чиито ъгли се спускаха от изящното носленце две заоблени меки линии, за да отделят устата и брадичката от бузите — това личице, казвам, щеше да се превърне повече или по-малко в лика на едно обикновено момче, което ще трябва да се подхване вече трезво и прозаично, и то няма да има вече основание да посреща едно отнасяне като моето с тая ирония, с която Непо погледна на моите педагогически замашки. И все пак тук имаше нещо — и тази вълшебна насмешливост у детето като че ли говореше, че то вече го знае — което принуждаваше човека да не вярва във времето и в неговото опустошително въздействие, в неговата мощ над едно толкова прелестно явление, и това нещо беше неговата странна завършеност, значението му като явление на детето тук на земята, чувството за някакво слизане от висши селения и пак повтарям: за слизане на някакъв прелестен ангел, чувство, което се просто налагаше от това явление и което унасяше разума в нелогични, обагрени от нашето християнство мечти. Разумът, разбира се не можеше да отрече неизбежността на възмъжаването, но той се спасяваше в сферата от представи за мистично-извънвременното, за едновременно и успоредно съществуващото, в която мъжкият образ на бога не е в противоречие с образа на детето в обятията на майката, което е също бог и винаги ще бъде бог и ще издига ръчичката си за кръстен знак над постоянно боготворящите го светии.