Що за екзалтация! — ще рече някой. Но аз не мога друго да сторя, аз мога само да споделя своето преживяване и да изповядам дълбоката си безпомощност, в която винаги ме хвърляше някак неземното присъствие на това дете. Трябваше да взема пример — аз се опитах да направя това — от Адриан, който не беше педагог, а човек на изкуството и приемаше нещата такива, каквито се проявяваха, без да мисли, както изглежда, за тяхната изменчивост. С други думи, той придаваше на неудържимия развой характера на битие, той вярваше в образа и това беше вяра сравнително невъзмутима и душевно спокойна (така поне на мен ми се струваше), която, свикнала с образи, не можеше да бъде слисана и от най-неземния от тях. Ехо, принцът на елфите беше дошъл — е добре, с него трябваше да се отнасят според изискванията на природата му и точка по този въпрос. Такова ми изглеждаше становището на Адриан. Разбира се, той беше твърде далеч от смръщените изражения и тривиалностите, като „Е, как е моето момче, слушаме ли?“, но от друга страна предоставяше възторзите, всичките тия „ах ти, блажено детенце“ на простите хора наоколо. Неговото отношение към малкия бе углъбено засмяна, но също и сериозна нежност, без сладникавости, без гугукания, дори без ласки. Действително аз никога не съм го виждал да погали по някакъв начин детето, дори да помилва косичката му. Но да се разхожда ръка за ръка с него в полето — наистина, това той обичаше.
Естествено, неговото държане не можеше да ме заблуди: още от първия ден той нежно обикна племенничето си, появата на детето означаваше най-светлата епоха в живота му. Беше съвсем явно колко дълбоко, съкровено и радостно го занимаваше и запълваше дните му със сладостният лек, сякаш безследно отминаващ, облечен при това в тържествени старинни думи вълшебен чар на детето, въпреки че то прекарваше само малко часове с него, тъй като с гледането на момченцето се занимаваха жените. Впрочем майката и дъщерята имаха толкова много други задължения, че те често го оставяха само на някое сигурно място. След шарката то чувствуваше голяма нужда от сън, каквато имат съвсем малките деца, и денем често заспиваше, не само през часовете, определени за следобедна почивка, но и през всяко друго време, където и да се намираше. Когато го налегнеше дрямка, то промълвяше „н-нощ“, както казваше и вечер преди лягане, и това беше изобщо неговият начин да се сбогува: казваше го по всяко време на деня и когато то или някой друг си отиваше — вместо „сбогом“ то промълвяше „н-нощ!“ — това беше нещо от рода на „ап!“, с което заявяваше, че вече е сито. При своето „н-нощ!“, преди да заспи, то подаваше и ръчичка, независимо от това, дали седеше в тревата или на стола. Веднъж сварих Адриан да седи отзад в градината на една тясна пейка, скована от три дъски, и да бди над заспалия в краката му Ехо.
— Преди да заспи, той ми подаде ръчичката си — рече той, когато вдигна поглед и ме позна, защото не беше усетил приближаването ми.
Елза и Клементина Швайгещил ме уверяваха, че Непомук е най-доброто, най-послушното и най-кроткото дете, което срещали досега — то напълно съвпадаше с това, което знаехме и за неговото най-ранно детство. Наистина, когато се удареше, аз го виждах да плаче, но никога не го чух да хленчи, да пищи или да реве, както правят децата, когато капризничат. Такива неща бяха немислими при него. Забележки или забрани, например да не влиза в неподходящо време с ратая при конете или с Валтпургис в обора при кравите, той приемаше с подчертано разбиране, и при това казваше сякаш за утешение: „Е, тогава мънинко по-късно или пък утре!“ — и то не толкова за свое собствено успокоение, колкото за да не наскърби тези, които трябваше, макар и неохотно, да му забранят нещо. Да, понякога той дори погалваше този, който беше изрекъл забраната, с израз, като че ли искаше да му каже: „Не се ядосвай! Следния път няма да има нужда да се насилваш и вече ще можеш да ми го позволиш.“