Така беше и когато му забраняваха да влезе в игуменската стая при вуйчо си. Ехо се чувствуваше силно привлечен от него. Още когато се запознах с малкия, само две седмици след пристигането му, беше вече ясно, че той се бе привързал извънредно към Адриан и все търсеше неговата близост, сигурно и поради това, че тя беше по-особена и интересна, докато тая на жените му бе обикновена. А и как би могъл да не забележи, че този човек, брат на майка му, заемаше между земеделските стопани на Пфайферинг особено почетно положение, което вдъхваше дори страхопочитание! Навярно тъкмо това страхопочитание на околните подтикваше детското му честолюбие да търси обществото на вуйчо си. Но не можеше да се каже, че Адриан задоволяваше неограничено желанието на малкия в това отношение. По цели дни той не го виждаше, не го допускаше при себе си, изглеждаше, че го отбягва и съзнателно се лишава от присъствието на детето, което без съмнение беше така обикнал. След това прекарваше наистина дълги часове с него вземаше ръчичката му, за да го води, както споменах вече, на по-къси или по-дълги разходки, доколкото позволяваха силите на нежния му другар; бродеше с него мълком или в бегъл разговор из наситената през това време с влага околност сред аромата на люляка, а после и на жасмина, или пък оставяше бързоногия Ехо да припка пред него по тесните пътечки между стените от жълтеещите вече жита, чиито натежнели класове се издигаха от земята на височина почти колкото Непомук.
„От зимята“ трябваше по-добре да река, защото така бил казал малкият, когато изразявал задоволството си, че „дожът“ тая нощ добре бил „напил“ зимята.
— Дожът ли, Ехо? — запитал вуйчо му, приел вече като детски език „напил“.
— Ами да, дъждът — потвърди малко по-уточнено спътникът му, без да влиза в по-нататъшни подробности.
— Представи си, той говори за напиващия дож! — ми съобщи следния път смаяно Адриан. — Не е ли странно това?
Обърнах внимание на приятеля си, че „дож“, всъщност „дожд“ е старинната форма от „дъжд“ и че „напит“ също може да се приеме като форма за „напоен“ от по-далечно време.
— Да, отдалече идва той — кимна Адриан, изразявайки някакво неопределено признание.
Когато отиваше в града, той донасяше оттам на детето подаръци: всевъзможни животни, едно джудже, което изскачаше от една кутия, влакче, обикалящо по своя релсов овал с едно светещо фарче, едно вълшебно сандъче, където най-ценният предмет беше шишето с червено вино, което не изтичаше, когато го обръщаха надолу. Разбира се, то се радваше на тези подаръци, но скоро им се насищаше и казваше „ап“, след като поиграеше с тях, и далеч повече предпочиташе вуйчо му да му показва и обяснява собствените си принадлежности — все същите и все наново, защото настойчивостта и желанието за повтаряне у децата са големи при нещата, които ги забавляват. Ножът за разрязване на книги от слонова кост, въртящият се около наклонената си ос глобус с разпокъсани части от суша, врязани морски заливи, вътрешни морета с най-различна форма и големи сини океани, биещият стенен часовник със спускащи се надолу тежести, които с помощта на една ръчка се навиваха пак нагоре — това бяха някои от забележителностите, които малкият, строен и изящен, все искаше да разглежда, когато влизаше при техния собственик и със звънкото си гласче запитваше: „Сърдиш ли се, че идвам?“
— Не, Ехо, не особено. Но тежестите на часовника са се спуснали само наполовина.
В такъв случай той помолваше за малката латерничка. Тя беше мой принос, аз му я бях подарил: една кафява кутийка, чийто механизъм От долната страна се навиваше. Тогава покритият с малки металически шипчета валяк започваше да се върти край зъбците на един гребен и засвирваше отначало със забързана грация, но след това все по-уморено три простички добре хармонизирани песнички, които Ехо слушаше с неизменна прехласнатост, с очи, където по незабравим начин се смесваха задоволство, учудване и дълбоко замечтана съзерцателност.
Ръкописите на вуйчо си, тези пръснати по петолинието някъде празни, някъде черни тайнствени знаци, украсени със знаменца, с опашчици и свързани помежду си с дъги и чертички, той също разглеждаше с удоволствие и всеки път искаше да му се обясни за какво става дума в тях — а казано между нас, в тях ставаше дума за него, и аз бих много желал да зная дали той по интуиция не се е досещал, дали по очите му не е могло да се прочете, че той е разбирал това от думите на нашия маестро. Това дете първо от нас успя да надникне в партитурната скица на Ариеловите песни от „Буря“, над които тогава Адриан тайно работеше: той ги композираше, като сля първата песен, изпълнена с пръснати из природата блуждаещи гласове — това „Come unto these yellow sands“