Последната молитва и аз чух от него с дълбоко вълнение, без той да бе забелязал, мисля, присъствието ми.
— Какво ще речеш — запита ме Адриан навън — за тая богословска спекулация? Той се моли за спасението на целия свят изрично, за да бъде включен и той в спасените. Дали би трябвало набожният да знае, че той услужва на себе си, като се моли за другите? Безкористието престава да бъде безкористие, щом забележим, че то ни принася полза.
— В този смисъл ти си прав — отвърнах аз. — Но той постига безкористието, като не се моли само за себе си, а за всички ни.
— Да, за всички ни — каза Адриан тихо.
— Впрочем ние говорим за него — продължих аз, — като че ли той е измислил всички тези молитви. Питал ли си го някога откъде ги знае? От баща си, или от някого другиго?
Отговорът гласеше:
— О не, предпочитам да оставя открит този въпрос. Освен това предполагам, че той не би могъл да ми отговори.
Изглежда, че и двете жени Швайгещил гледаха на това така. Също и те, доколкото зная, никога не запитаха детето откъде е научило своите вечерни молитви. От тях аз научих тези, които сам нямах възможност да чуя отдалече. Но те ми ги казаха по едно време, когато Непомук Шнайдевайн не беше между нас вече.
XLV
Той ни беше отнет, това прелестно, необикновено създание беше грабнато от тая земя — ах, боже мой, защо да търся меки думи за най-необяснимата жестокост, на която някога съм бил свидетел и която и днес изкушава сърцето ми горчиво да обвинява и дори да негодува. С ужасна стихийност, с ярост той беше сграбчен и в няколко дни отнесен от една болест, от която из околността дълго време не бе имало нито един случай, към която обаче, както добрият доктор Кюрбис, слисан от буйната й проява, ни каза, децата, прекарали шарка или магарешка кашлица, били предразположени през време на реконвалесцентния период.
След първите симптоми на едно общо неразположение всичко се разигра в непълни две седмици, от които първата не будеше у никого — струва ми се, у никого — опасения за онзи ужас, който предстоеше. Беше средата на август и навън жътвата, извършвана с допълнителни работници, беше в разгара си. От два месеца вече Непомук беше радостта на този дом. Но някаква хрема замъгляше кристалния лазур на очите му — сигурно това неприятно възпаление на лигавиците бе причината за липсата на апетит, то го правеше и капризен и засилваше сънливостта му, към която той и без това беше склонен, откакто го знаехме. Той казваше „ап“ на всичко, което му се предлагаше — и на храната, и на игрите, и на картинките, и на приказките. „Ап“ — казваше той, смръщил болезнено личицето, си, и се извръщаше. Скоро започна да не понася светлина и звукове, което беше вече нещо по-обезпокоително от досегашното неразположение. Изглежда, че възприемаше прекалено остро шума от пристигащите в двора колиби хорската глъчка. „Говорете по-тихо“ — молеше той и сам едва шепнеше, сякаш за да покаже как трябва да се говори. Не искаше да чуе дори и приятната музика на латерната, рече бързо своето измъчено „ап, ап!“, самичък спря механизма и заплака горчиво. Бягаше през онези жарки дни от слънчевата светлина на двора и в градината, криеше се в стаята, седеше там свит и си търкаше очичките. Беше мъчително да се гледа как търсеше спасение при всеки, който го обичаше той обгръщаше врата му с ръчичките си, за да отиде после при друг, но скоро напускаше безутешен и него. Така той се вкопчваше в майка Швайгещил, след това в Клементина, в ратайкинята Валтпургис и подтикван от същия инстинкт, идваше много пъти при вуйчо си. Притискаше се към гърдите му, издигаше поглед към него, вслушан в утешителните му думи, дори му се усмихваше слабо, но след това свеждаше все по-ниско и по-ниско главицата си, промълвяше „н-нощ“, смъкваше се на крака и залитайки, напускаше стаята.
Лекарят дойде да го прегледа. Даде му капки за носа и предписа нещо за усилване, но не скри опасението си, че това може да е началото на по-сериозно заболяване. Също и пред своя дългогодишен пациент в игуменската стая той изказа загрижеността си.
— Мислите ли? — попита пребледнял Адриан.
— Случаят ми се вижда доста съмнителен — беше мнението на лекаря.
— Съмнителен?!
Думата беше повторена с толкова изплашен, дори плашещ тон, че Кюрбис се запита дали не бе надхвърлил целта.
— Е да, в този смисъл, както казах — отговори той. — Но и вие бихте могли да изглеждате по-добре, уважаеми! Сигурно сте много привързан към момченцето?