— Разбира се — отвърна Адриан. — Това е отговорност, докторе. Детето е изпратено тук на село на грижите ни, за да укрепи здравето си…
— Болестната картина, ако може изобщо да се говори за такава — отвърна лекарят, — засега не дава някакви основания за неблагоприятна диагноза. Утре ще дойда пак.
И той дойде. Сега можеше повече от сигурно да определи диагнозата. Непомук беше имал внезапен пристъп на бурно повръщане и заедно с покачване на температурата, впрочем до средните градуси, бе почувствувал силно главоболие, което само в няколко часа беше станало непоносимо. Когато докторът дойде, детето бе вече на легло, държеше главичката си с две ръце и надаваше викове, които — истинско мъчение за всеки, който ги чуваше, а те се носеха из цялата къща — често се удължаваха до последния остатък от дъх. През това време то протягаше ръчичките си към тези, които го заобикаляха и викаше: „Помогнете! Помогнете! Ох, как ме боли, как ме боли главата!“ Сетне бе разтърсено от ново бурно повръщане, след което, тръпнещо от конвулсии падна на възглавниците.
Кюрбис изследва очите на детето. Те показваха склонност към кривогледство, докато зениците се бяха силно свили. Пулсът хвърчеше. Забелязваха се мускулни контракции и настъпващо вцепеняване на врата. Това беше цереброспинален менингит, възпаление на мозъчната ципа — добрият човек изговори името на болестта с неопределено движение на главата към рамото си, очевидно с надеждата, че околните не са много наясно за почти пълната безпомощност на неговата наука пред тази фатална болест. Намек за това се съдържаше в предложението да се телеграфира все пак на родителите за болестта. Присъствието на майката щяло може би да въздействува успокоително върху малкия пациент. Освен това той пожела да бъде извикан и специалист от столицата, с когото да разделят отговорността при този, за съжаление, не съвсем безопасен случай. „Аз съм прост човек — каза той, — тук се изисква намесата на един по-голям авторитет.“ Струва ми се, че в думите му се долавяше печална ирония. Във всеки случай лумбалната пункция, необходима веднага както за окончателното установяване на диагнозата, така и за това, че бе единственото средство за облекчаване на болния, той се реши да направи сам. Госпожа Швайгещил, бледна, но енергична, готова винаги да изпълни човешкия си дълг, държеше стенещото дето свито в леглото, така че брадичката му да се допира почти до коленете, а доктор Кюрбис заби иглата на спринцовката между раздалечените прешлени в спиналния канал, откъдето капка по капка започна да тече ликворът. Почти веднага безпаметното главоболие намаля. В случай че болките се появят наново — каза докторът, а той знаеше, че те щяха да се появят само след няколко часа, защото толкова щеше да трае намаленото налягане поради изтеглянето на ликвора, да се даде на детето, покрай задължителния мехур с лед на главата, предписаният хлоралхидрат. За лекарството веднага бе изпратен човек в града.
Събуден след унеса подир изтощителното напрежение през време на пункцията от ново повръщане, конвулсии и пръскащи главата болки, Непомук започна отново да плаче сърцераздирателно, да пищи пронизително — това бяха типичните „хидроцефални писъци“, срещу които е въоръжена донякъде само душата на лекаря, защото го схваща като нещо типично. Типичното не ни въздействува, само индивидуалното ни кара да загубим самообладание. На това дължи хладнокръвието си науката. Но то не попречи на селския й следовник да премине от предписаните отначало бромови и хлоралхидратни препарати много скоро към морфин, който имаше вече по-силно действие. На това той се реши навярно както заради обитателите на дома — имам пред вид особено един от тях, — така и от милосърдие към малкия мъченик. Само веднъж на двадесет и четири часа можеше да се направи лумбална пункция, а облекчението от нея траеше два часа. Двадесет и два часа пронизителни викове и мъчителни гърчове на едно дете, на това дете, което сключва тръпнещи ръчички и мълви: „Ехо, ще бъде мил, Ехо ще слуша!“ Добавям, че за тези, които виждаха Непомук през това време, най-страшен беше един вторичен симптом. То бе увеличаващото се кривогледство на лазурните му очи, което се обясняваше с настъпващата заедно с вцепеняването на тила парализа и на очните мускули. То изменяше до страшна неузнаваемост сладкото личице и създаваше, особено поради отскоро настъпилото скърцане със зъби, у околните впечатление, че болното е обхванато от бяс.