На другия ден следобед, докаран от Валдсхут от Гереон Швайгещил, пристигна авторитетният консултант от Мюнхен, професор фон Ротенбух. Измежду предложените от Кюрбис лекари Адриан се бе спрял на него поради голямата му известност. Той беше висок мъж със светски маниери, награден лично през време на кралството с благородническа титла, един много търсен и скъпо платен лекар. Едното си око държеше малко притворено, сякаш преглеждаше винаги пациент. Той отмени морфина, защото можел да заблуди, че има вече кома, „каквато съвсем не е настъпила още“, и нареди да се дава само кодеин. Интересуваше го, види се, преди всичко правилното, характерно във всичките си стадии протичане на болестта. Иначе потвърди след прегледа нарежданията на своя селски колега, който се въртеше раболепно около него: значи, затъмняване на стаята, високо положение на охладената глава, най-голяма предпазливост при докосване на малкия пациент, разтривки със спирт и концентрирана храна, която ще трябва да се вкарва навярно с тръбичка през носа. Утешенията му, сигурно защото не се намираше в родителския дом на детето, бяха откровено недвусмислени. Помътняването на съзнанието, легитимно, непредизвикано прибързано от морфина, щяло скоро да се засили. Тогава детето щяло да страда по-малко, а после нямало вече и да страда. По тая причина не бивало да се плашат и от по-ярко изразени симптоми от този характер.
Той беше така любезен да направи собственоръчно втората пункция, след което с достойнство се сбогува и не се яви вече.
Аз от своя страна, осведомяван всекидневно по телефона от майка Швайгещил за трагичните събития, можах да пристигна в Пфайферинг едва в събота, на четвъртия ден след пълното разразяване на болестта, когато подир яростните спазми, които бяха разпъвали сякаш на кръст малкото телце и обръщали очите на детето с бялото нагоре, беше настъпила вече комата.
Писъците на детето бяха стихнали, останало бе само скърцането със зъбите. Госпожа Швайгещил съсипана от безсъние и с подути от плач очи, ме посрещна на входа и настойчиво ме помоли да отида незабавно при Адриан. Щял съм да имам достатъчно време да видя клетото дете, при което миналата нощ били дошли вече родителите. Но господин докторът се нуждаел от моите утешителни думи, казано поверително, той не бил никак добре и понякога й се струвало, че говорел несвързано.
Обхванат от страх, отидох веднага при него. Той седеше на работната си маса и при влизането ми ме погледна бегло и сякаш пренебрежително. Застрашително блед, той, както всички обитатели в тоя дом, беше със зачервени очи и движеше при затворени уста механично езика си някъде встрани, отвътре на долната устна.
— И ти ли, добри човече? — каза той, когато след влизането си сложих ръка на рамото му. — Какво търсиш тук? Това не е място за тебе. Прекръсти се поне ей тъй, от челото, та до раменете, както са те учили да правиш като дете, за да се предпазиш от злото!
И тъй като му казах няколко думи за утеха и надежда:
— Спести си хуманистичните брътвежи! — прекъсна ме сурово той. — Онзи ще го вземе. Дано го по-бързо направи! Но той може би не е в състояние да го направи със своите окаяни средства.
И той скочи, облегна се на стената и притисна глава към дървената ламперия.
— Вземи го, чудовище! — извика той с глас, който ме прониза до мозъка на костите. — Вземи го, подлецо, но бързай колкото можеш, щом и това, мизернико, не щеш да допуснеш! Мислех си — обърна се внезапно той тихо и доверчиво към мене, като се приближи и ме погледна с такъв блуждаещ поглед, че никога няма да го забравя, мислех си, че Той не ще допусне това, че това той все пак ще позволи, но не, откъде ще се вземе у Него милост, у Този, който не знае никаква милост, тъкмо това трябваше Той да стъпче в своята животинска ярост. Вземи го, Изверг! — изкрещя той и се отдръпна пак към стената, разпънат сякаш на кръст. — Вземи тялото му, върху което Ти имаш власт! Но от неговата прекрасна душа все пак ще трябва да се откажеш и тук е Твоето безсилие, тук Ти вече си жалък и аз ще се надсмивам над Тебе през всичките векове. Може, вечности да застанат между моята и неговата обител, но аз ще зная, че той е там, откъдето Тебе са те изхвърлили, мръснико, и това ще бъде освежителна влага за моя език и „осанна“, с която ще се подигравам, над Тебе в пропастите на ада!
Той закри лицето си с ръце, обърна се и опря челото си о дървото.
Какво можех да кажа? Какво да сторя? Как да посрещна такива думи? „Драги, за Бога, успокой се, ти не си на себе си, мъката е помрачила съзнанието ти“ — казваме приблизително в такива случаи и от страхопочитание към душата, особено когато се отнася до човек като този, не помисляме за телесно уталожване, за намаляване на напрежението, за бромурал от домашната аптека.