На моите утешителни думи той само отвърна:
— Спести си, спести си тези приказки и се прекръсти! Направи го не само за себе си, но и за мене, и за вината ми! Каква вина, какъв грях, какво престъпление — и той седна пак на писалищната си маса, обхванал глава с ръцете си, — че се съгласихме да дойде, че го допуснахме в моята близост, че очите ми се любуваха на вида му! Трябва да знаеш това — децата са от по-крехка материя, те са особено чувствителни спрямо отравящите въздействия…
Сега аз вече изкрещях възмутен и му забраних да говори.
— Адриан, престани! — извиках аз. — Защо си причиняваш излишни страдания и се измъчваш с абсурдни самообвинения заради една сляпа орис, която щеше да постигне милото, може би прекалено милото за тази земя дете, където и да се намираше то! Тя може да разкъсва сърцето ни, но не бива да отнема разума ни. Ти си го само обичал и си му правил добро…
Той само махна с ръка. Останах при него около един час, като го запитвах тихичко от време на време за това-онова той промълвяваше отговори, които едва разбирах. После казах, че искам да отида да видя нашето болно.
— Иди — отвърна той и добави коравосърдечно: — Но не го заговорвай както тогава с „Е, моето момче, слушаш ли“ и така нататък. Първо, той няма да те чуе и, второ, би било изобщо против добрия хуманистичен вкус.
Исках да тръгна, но той ме задържа, като ме извика по име: „Цайтблом!“, което прозвуча също тъй много сурово. И когато се обърнах:
— Открих — каза той, — то не бива да съществува.
— Кое не бива да съществува, Адриан?
— Доброто и благородното — отговори ми той, — това, което наричаме човечно, макар че е добро и благородно. Това, за което хората са се борили, за което са щурмували бастилии и което мъдреците с ликуване са възвестявали, то не бива да съществува, то ни се отнема. Аз ще го отнема.
— Не те разбирам съвсем, мили. Какво ще отнемеш?
— Деветата симфония — отвърна той. И вече не каза нищо, колкото и да чаках.
Объркан и покрусен дълбоко, тръгнах нагоре към съдбовната стая. Там владееше болнична атмосфера, въздухът беше застоял, миришеше на лекарства и на блудкава чистота, макар че прозорците бяха отворени. Но капаците им бяха почти притворени. Около леглото на Непомук имаше доста хора, на които подадох ръка, но очите ми бяха приковани в агонизиращото дете. То лежеше на едната страна, свито на кълбо, със събрани лакти и колене. Страните му бяха огненочервени, то поемаше дълбоко дъх, но след това трябваше да мине доста време, докато поеме отново въздух. Очите бяха полуотворени, ала през спуснатите ресници не се виждаше синевата на ириса, а нещо черно. Това бяха зениците, те непрекъснато се уголемяваха, макар и не еднакво в двете очи, и поглъщаха напълно ириса. Но все пак не беше най-страшно, когато се виждаше тяхната тръпнеща чернота, защото понякога през тесния отвор се виждаше само бялото. Тогава ръчичките на детето се притискаха още по-плътно към слабините, до слуха стигаше скърцането на зъбите и конвулсията, ужасна да се наблюдава, макар че то може би не я чувствуваше вече, свиваше одве малките крайници.
Майката хълцаше. Аз стиснах ръката й и после повторно я стиснах. Да, това беше тя, Урсула, мургавата дъщеря от стопанството Бухел, сестрата на Адриан. Дълбоко горестните черти на вече тридесет и осем годишната жена възкресиха за мое голямо вълнение повече от всеки друг път старонемските черти на баща й, Йонатан Леверкюн. С нея беше съпругът й, до когото бе пратена телеграмата и който я беше взел от Зудероде — Йохан Шнайдевайн, едър, красив, естествен мъж с руса брада, със сините очи на Непомук и с простодушно важен говор, който Урсула бе възприела отдавна от него и чийто ритъм ни бе вече известен с тембъра на елф от нашия Ехо.
В стаята, освен влизащата и излизащата от време на време госпожа Швайгещил, беше и червенокосата Кунигунда Розенщил, която при едно разрешено й посещение се бе запознала с момченцето и оттогава навеки го бе заключила в своето страдално сърце. Тогава тя бе натракала на машината си върху бланки на нейната прозаична фирма, с търговския знак вместо „и“, едно дълго писмо на образцов немски език до Адриан, в което беше изказала впечатленията си. Сега, след като бе изтикала Накедай от полесражението, тя заменяше двете Швайгещил и накрая Урсула Шнайдевайн при гледането на детето, сменяше му мехура с леда, изтъркваше го със спирт, опитваше се да му налее лекарство и хранителни сокове в устата и отстъпваше с неудоволствие и рядко нощем другиму мястото си до неговото легло.