Дори да приемем, че всичко разкрито е само една мрачна страна на човешката природа — все пак това са били немци, десетки хиляди, стотици хиляди немци! Те са вършили дела, от които човечеството изтръпва. От днес нататък всичко немско ще буди отвращение, ще бъде пример на зло. Каква мъка — да принадлежиш към народ, чиято история съдържа такава ужасна несполука, към заблуден в себе си и душевно опустошен народ, който се е вече отчаял, че може сам да се управлява, и както самичък признава, смята за най-желателно да стане колония на други държави към народ, който ще трябва да живее изолиран в себе си, както евреите в своето гето, тъй като възбудената наоколо омраза няма да му позволи да се покаже извън своите граници; народ, който няма да смее вече да се представи пред другите!
Проклятие, проклятие на развратителите, които приучиха към зло нашия по начало порядъчен, зачитащ правото, само че твърде податлив, твърде готов да живее според теорията народ! Колко благотворно е това проклятие, колко благотворно би било то, ако можеше да се изтръгне безрезервно от свободни гърди! Но един патриотизъм, който би дръзнал да твърди, че на природата ни като народ е напълно чужда, принудително натрапена и съвършено безпочвена тая кървава държава, чиято хъркаща агония днес преживяваме, това неизмеримо престъпление, което, казано по лутеровски, „окачихме на врата си“, тая зачеркваща всички човешки права доктрина, при чието гръмогласно възвестяване тълпите изпадаха в някакво свръхщастливо опиянение, под чиито ярки знамена нашата младеж, просияла от гордост и непоколебима във вярата си, със светнали очи маршируваше — такъв патриотизъм би ми се сторил наистина благороден, но аз не бих го нарекъл добросъвестен. Не беше ли тази власт в думите и делата си само едно извратено, опошлено, обезобразено осъществяване на ония характерни въззрения и преценки за света, които един християнин и хуманист вижда не без боязън в чертите на нашите велики хора, олицетворили най-мощно немския дух? Аз питам и твърде много ли питам? Ах, нещо повече от въпрос е това, че този сразен народ стои сега поради грешките си с блуждаещ поглед пред нищото, защото той вижда, че и последният му отчаян опит да се сдобие със своя собствена политическа форма завършва с ужасен неуспех.
XLVII
Как странно се свързват времената — времето, в което пиша, с времето, в което се разпростира тази биография! Защото последните години от духовния живот на героя ми, тези две 1929 и 1930 години — след осуетяването на брачните му планове, след загубата на приятеля и смъртта на дошлото при него прелестно дете — бяха и годините на възхода и разпространението на онова зло, което не след дълго овладя страната, а сега сред пламъци, и кърви загива.
За Адриан Леверкюн това бяха години на огромна, във висша степен напрегната — изпитвам изкушението да кажа — чудовищна творческа активност, която увличаше в някакъв шеметен вихър дори близките й свидетели, и човек просто не можеше да избегне впечатлението, че за него тя бе един вид отплата и компенсация заради лишаването му от щастие и възможността за любов. Но аз говоря за години неправилно: само една част от тях беше достатъчна — само втората половина на едната и няколко месеца от другата, — за да бъде създадено последното, исторически също последно и действително изключително негово произведение — симфоничната кантата „Плачът на доктор Фаустус“, чийто замисъл, както споменах вече, беше възникнал още преди идването на Непомук Шнайдевайн в Пфайферинг. На тази творба искам да посветя тук няколко свои бледи думи.
Смятам, че ще е редно да хвърля преди това известна светлина върху състоянието на нейния творец, четиридесет и четири годишен по това време, а така също и върху неговия външен облик и начин на живот, като опиша как се представяха те пред вечно напрегнатия ми наблюдаващ го поглед. Това, което ми се налага най-напред на перото, е фактът, за който съм подготвил доста отдавна на тези страници читателя, а именно, че лицето на Адриан, напомнящо очебийно лицето на майка му, докато той ходеше още бръснат, отскоро се беше изменило чувствително поради пуснатите тесни мустачки, сливащи се с тъмна, прошарена вече брада, която обхващаше и страните, но беше най-гъста на брадичката, ала и там не тъкмо в средата, а по-скоро от двете страни, така че не можеше да се нарече островърха.