С отчуждеността, предизвикана от това частично покриване на чертите, човек лесно се примиряваше, защото тъкмо тази брада заедно с нарастващата му склонност да свежда глава към рамото си придаваше на лицето му нещо одухотворено-страдалческо и дори го правеше подобно на Христовия лик. Аз силно обикнах неговото ново изражение и смятах, че с основание мога да му се радвам, тъй като бе очевидно, че то не свидетелствуваше за някаква слабост напротив, приятелят ми го доби по време на изключителен прилив на творчески сили и добро самочувствие, с чиято стабилност не можеше да се нахвали: често говореше за това по своя малко бавен, понякога колеблив, понякога и монотонен донякъде начин. Този начин на изказване забелязвах често напоследък у него и на мен ми се искаше да го тълкувам като признак на продуктивно обмисляне и самообладание сред вихъра на внезапно обземащите го озарения. Неприятностите със здравето, на които той дълго беше жертва, разните стомашни катари, възпаления на гърлото и мъчителни мигрени, бяха изчезнали, сутрин той ставаше сигурен, че денят му ще бъде изпълнен с плодотворен труд, заявяваше, че здравето му е отлично, великолепно, и визионерската енергия, с която се заемаше за работа (тя ме изпълваше с гордост, но ме караше и да се опасявам да не навреди на здравето му) просто се четеше в очите му — по-рано те бяха полуприкрити от клепачите, а сега се разтвориха широко, дори прекалено широко, така че и над ирисите се виждаше част от бялото на очите. В това можеше да се крие и някаква опасност, толкова повече че в така разширения му поглед се забелязваше някаква вцепененост или по-право неподвижност, за причината на която дълго размислях, докато най-сетне се убедих: тя се дължеше на зениците те не бяха съвсем кръгли, а малко удължени встрани и оставаха все еднакво големи, сякаш не реагираха на различната светлина.
Впрочем това говореше донякъде за известна тайна вътрешна неподвижност, която можеше да се долови само от твърде внимателен наблюдател. Но друго едно много по-биещо на очи и по-външно явление бе в пълно противоречие с горното наблюдение — милата Жанета Шойрл също го бе забелязала и след едно посещение при Адриан ми обърна, впрочем съвършено ненужно, вниманието върху това. Думата ми е за отскоро усвоения от него навик в някои моменти, например при размисъл, да движи бързо очните ябълки насам-натам и особено встрани, или както се казва, да „върти“ очите си, така че би могло да се помисли, че тази нова проява ще плаши някои хора. Затова, макар и да не ми беше трудно — поне сега ми се струва, че тогава не ми беше трудно — да свързвам всички тези ексцентрични според мен белези с произведението, под огромното напрежение на което той тогава живееше, за мен все пак бе истинско облекчение да съзнавам, че освен мен почти никой друг не го виждаше — тъкмо защото се опасявах, че с това можеше да плаши хората. Наистина сега всякакви посещения в града бяха за него вече изключени. Поканите се отклоняваха по телефона от преданата му хазяйка или оставаха просто без отговор. Отпаднаха дори прескачанията до Мюнхен по работа и онези, които беше правил някога, за да купува играчки за клетия Ехо, можеха да се нарекат последни. Костюмите, които носеше по-рано, когато отиваше между хора — на някои приеми, концерти или представления, висяха сега неизползувани в гардероба той се обличаше вече съвсем просто, напълно домашно, не с халат, разбира се, халат той не търпеше дори и сутрин и го навличаше само нощем, когато ставаше от леглото, за да поседи час-два на стола; една мъхната, свободна, закопчаваща се догоре куртка, така че да няма нужда от връзка, и някакъв пак широк, неогладен ситно кариран панталон — това беше по онова време постоянното му облекло, с него той правеше и обичайните си разходки, когато излизаше да проветри гърдите си. Можеше да се говори дори за известно занемаряване на външността му, ако това впечатление не се изключваше от естественото духовно благородство в облика му.
Та и за кого ли трябваше сега да усложнява всекидневието си? Виждаше Жанета Шойрл, с която преглеждаше донасяните от нея музикални пиеси от седемнадесетото столетие (спомням си една шакона от Якопо Малани, буквално изпреварила едно място от „Тристан“), виждаше от време на време Рюдигер Шилдкнап, подобноокия, с когото се смееше, при което не можех да се въздържа печално да не си мисля, че сега бяха останали само еднаквите очи, а сините и черните ги нямаше вече. Виждаше най-сетне и мене, когато идвах при него в края на седмицата — и това беше всичко. Пък и той се нуждаеше от общество само за кратки часове, защото работеше, включително и в неделя (която никога не „празнуваше“), по осем часа на ден, а тъй като към тези осем часа се прибавяха и часовете за следобедната почивка в затъмнена стая, аз бях предоставян през време на своите посещения в Пфайферинг предимно почти само на себе си. Но нима съжалявах за това! Та аз бях близо до него, близо до мястото, където възникваше любимото, с такава болка, с такъв страх любимото ми творение! От десетилетие и половина лежи то като мъртво — едно забранено, скрито съкровище — и само съкрушителното освобождение, което днес претърпяваме, може да го възвърне пак към живот. Беше време, когато ние, рожбите на затвор, виждахме прехласнати, в една ликуваща песен, във „Фиделио“, в „Деветата симфония“ зората на освобождението на Германия — нейното самоосвобождение. Но сега само тази песен ще ни бъде от полза, само тя ще изрази душевното ни състояние — песента на обречения на ада, ужасяващият плач на човека и бога; изплакана веднъж, тя се разпространява сега все по-надалече и обхваща дори космоса, макар да е подета от един само земен жител.