Клетият велик мой приятел! Колко пъти, зачетен в неговото наследие, в това негово творение пред залеза на живота му, което ясновидски предусещаше днешния залез и гибел около нас, аз съм си спомнял горчивите му думи при смъртта на детето; думите, че не трябва да съществува, не трябва да има добро, радост, надежда, че всичко това ще бъде отнето, че то трябва да се отнеме!
„Ах, това не трябва да съществува“
Тези думи сякаш стоят като музикално указание над всички хорови и инструментални части от „Плачът на доктор Фаустус“, те се съдържат във всеки такт, във всяка интонация на тази „Песен за скръбта“. Няма никакво съмнение, че тази кантата е написана с оглед на Бетховеновата „Девета симфония“, и то като неин антипод в най-трагичното значение на тази дума. Но работата не е само там, че тя почти навсякъде е формално негатив на „Деветата“, че като негатив я отхвърля: в нея се проявява негативност и към религиозните принципи, с което не искам да кажа, че ги отрича. Едно произведение, което се занимава с изкусителя, с отпадането от бога, с проклятието, не може да бъде друго, освен религиозно. Това, което искам да изтъкна, е преобръщането, горчивото и гордо преосмисляне на някои религиозни положения, каквото виждам например в „приятелската молба“ на доктор Фаустус към свидетелите на неговия последен час: да си легнат, да заспят спокойно и нека нищо не ги смущава. Просто невъзможно е да се схване в рамките на кантатата това напътствие другояче, освен като съзнателна и преднамерена антитеза на „Бдете с мене!“ от Гетсиманската градина. Също и „прощалната чаша“, която умиращият пие заедно с приятелите си, е с напълно ритуален характер и е предадена тук като втора тайна вечеря. Но с това се свързва едно преосмисляне и на идеята за изкушението: Фауст отхвърля мисълта за спасение като изкушение — не само за да спази формално договора и защото е „вече късно“, но и защото от цялата си душа презира позитивността на света, за който искат да го спасят, презира лъжата на неговото небесно блаженство. Тази тенденция става още по-ясна, тя изпъква още по-силно в сцената със съседа, стар лекар, който кани Фауст у себе си и предприема благочестив опит да го насочи към пътя на спасението; в кантатата той с явна преднамереност е представен като изкусител. Тази сцена несъмнено напомня изкушението на Исус от сатаната, тя е „Махни се!“ и гордо, отчаяно „Не!“, изречено в лицето на всяко престорено и бледо богопочитание.
Но за едно друго, вече последно, наистина последно преосмисляне искам да спомена тук, за да бъде почувствувано дълбоко то от читателя. Леко, свръх всякакъв разум, с изразителна неизразимост, присъща само на музиката, то докосва чувството в края на това произведение — на този безкраен плач. Имам пред вид последната оркестрална част на кантатата, където хорът заглъхва, а оркестърът звучи като плач на бога над гибелта на света, като горестно възклицание на твореца: „Това не съм искал!“ Тук, към края, са постигнати, мисля, пределните вече акценти на скръбта, крайното отчаяние добива израз и — аз не бих желал да говоря по това — то би значило да оскърбя непреклонността, неизлечимата болка на тази творба, ако бих казал, че до последната своя нота то носи някаква друга утеха, а не тая, която е вложена в самия израз, в самото изказване — тоест в това, че на човека е даден изобщо глас да изяви мъката си. Не, тази мрачна музикална поема не допуска до самия си край никакво утешение, никакво примирение, никакъв просвет. Но защо на художествената парадоксалност, на това, че от тоталната конструкция може да се породи изразът, изразът като плач, да не отговаря един религиозен парадокс, а именно парадоксът, че от най-дълбоката безнадеждност, макар като най-тих въпрос, може да се долови и някакъв зачатък на надежда? Това би било вече надежда отвъд безнадеждността, би било трансценденция на отчаянието — не предателство спрямо него, а чудо, което е нещо повече от вярата. Вие чуйте само края, чуйте го с мене! Една след друга групите инструменти замлъкват и това, което остава, с което кантатата замира, е високото сол на виолончелото: последното слово, последният отлитащ звук бавно стихва в pianissimo fermate. И нищо повече, само мълчание — и нощ. Но трептящият, увиснал в мълчанието тон, който е вече заглъхнал, в който се вслушва още само душата, отзвукът на скръбта не е вече същ, той вече е изменил своя смисъл, това е — светлина в нощта.
XLVIII
„Бдете с мене!“ — в своята творба Адриан можеше да превръща словото на богочовешката нужда в по-мъжественото и самотно гордо „Спете спокойно и нека нищо не ви смущава!“ на своя Фаустус — и все пак човешкото, инстинктивното желание си остава, ако не за подкрепа, то поне за човешко присъствие. Оттук и молбата: „Бъдете край мене, когато удари часът ми!“