И затова към средата на 1930 година — през месец май — Леверкюн покани по различни пътища в Пфайферинг всичките си приятели и познати, а също и хора, с които бе почти или дори съвсем непознат, общо към тридесет души поканите бяха отчасти писмени, отчасти устни, чрез мене, като някои от поканените бяха замолени да предадат поканата и на други, а други пък от голо любопитство сами се поканиха, сиреч помолиха мене или някой друг от по-тесния кръг познати да бъдат допуснати. Та нали самият Адриан бе упоменал в поканата си, че желаел да запознае едно приятелски разположено към него събрание с току-що завършеното си хорово-симфонично произведение, поради което щял да изпълни на пиано пред гостите някои по-характерни части от него? А от това се интересуваха и някои личности, които той не възнамеряваше да покани, като например героинята Таня Орланда и тенора господин Кьойелунд; те помолиха да бъдат въведени от Шлагинхауфенови, а издателят Радбрух и жена му се уловиха за Шилдкнап. Адриан беше поканил впрочем писмено и Баптист Шпенглер, макар че от месец и половина той не бе вече между живите, което приятелят ми трябваше вече да знае. Този остроумен мъж беше починал от сърце, за съжаление преди още да стигне четиридесетте години.
Признавам, че мисълта за този прием ме тревожеше. Защо, трудно ми е да кажа. Събирането на толкова много, в по-голямата си част чужди нему вътрешно и външно хора в неговата тиха обител под предлог да ги посвети в своето най-самотно произведение — това не подхождаше някак на Адриан; то не допадаше и на мене — не толкова като идея, колкото като нещо чуждо на неговия начин на действие — но то и като идея не ми харесваше. Ала каквато и да беше причината — всъщност аз вече загатнах за причината — в сърцето си предпочитах да го зная, че е сам в своето убежище под погледите на доброжелателните и с уважение привързани към него стопани и на малцината нас — Шилдкнап, милата Жанета, обожаващите го жени Розенщил и Накедай и мене — отколкото да го видя изложен — вече толкова отчужден от света — пред едно пъстро, несвикнало с него множество. Но какво можех да сторя друго, освен да му помогна в организирането на приема, вече подготвен от него, като изпълнявам нарежданията му и предавам поканите? Откази нямаше никакви, напротив, както казах: само допълнителни молби за участие.
Не само че не гледах с добро око на приема, но ще отида по-далече и ще призная, че дори се изкушавах от мисълта изобщо да не присъствувам на него. Против това въстана у мене обаче грижовното ми чувство за дълг в смисъл че, дали го желаех, или не, аз трябваше да бъда непременно там, за да наглеждам всичко.
И така в уречения съботен ден двамата с Елена заминахме за Мюнхен, откъдето взехме пътническия влак за Гармиш, който спира във Валдсхут. Освен нас в същото купе бяха Шилдкнап, Жанета Шойрл и Кунигунда Розенщил. В другите вагони пътуваха останалите гости с изключение само на съпружеската двойка Шлагинхауфенови, тоест на говорещия швабски рентиер и родената фон Плаузиг, които заедно със своите приятели от операта пътуваха с автомобила си. Те пристигнаха преди нас и автомобилът им свърши добра работа, като на няколко пъти превози на групи от гарата до стопанството онези от гостите, които не предпочетоха да минат пътя пеш (времето все още се държеше, макар че откъм хоризонта се надигаше с лек грохот буря). Защото за превоз от гарата до имението никой не се беше погрижил — госпожа Швайгещил, която Елена и аз посетихме в кухнята, където тя с помощта на Клементина приготвяше набързо малка закуска за толкова души, кафе, сандвичи и разхладителен ябълков сок, ни заяви съвсем объркана, че Адриан не я бил нито с една дума подготвил за такова нашествие.
Между това старият Зузо или Кашперл не преставаше да лае яростно, да подскача и да дрънчи с веригата пред колибката си лаят му стихна едва когато престанаха да идват нови гости и всички се събрахме в залата с Нике, където ратайкинята и ратаят донесоха още столове от семейната всекидневна и дори от горните спални, за да се настанят гостите. Освен лицата, които вече споменах, ще назова наслуки и по памет от присъствуващите още следните: богаташа Булингер, художника Лео Цинк (не особено приятен нито на Адриан, нито на мене, но поканен от приятеля ми покрай покойния Шпенглер), Хелмут Инститорис, засега сламен вдовец, астматика с отчетлив говор доктор Краних, госпожа Биндер-Майореску, Кньотерихови, шеговития портретист с хлътнали бузи Нотебом с жена му, доведени от Инститорис. Освен тях Сикст Кридвис и кръга от неговата дискусионна маса, а именно палеозоолога доктор Унруе, професорите Фоглер и Холцшуер, поета Даниел Цур Хьое в черно, закопчано догоре сако и за мое голямо неудоволствие дори парадоксалиста Хаим Брайзахер. Професионалните музиканти бяха представени, освен от оперните певци, още и от Фердинанд Едшмит, диригента на Цапфенщьосеровия оркестър. Но този, който за пълна моя и не само моя изненада бе също дошъл, беше барон Глайхен-Русвурм. От историята с мишката той, доколкото знаех, се явяваше сега за пръв път в обществото с жена си, една пълна, но елегантна австрийка. Оказа се, че още преди седмица Адриан беше изпратил покана в замъка му и компрометираният по такъв необикновен начин внук на Шилер ще е бил навярно много доволен от разкрилата му се доста особена възможност да възобнови отново връзките си.