Сега в залата владееше тежка, напрегната тишина. Малцина слушаха още спокойно, у повечето веждите бяха повдигнати и по лицата им се четеше: Накъде бие всичко това? И какво става изобщо тук? Да беше се поне веднъж усмихнал или някому смигнал, за да покаже, че думите му са артистична мистификация, всичко щеше да мине как да е. Но той не правеше това, а седеше бледен и сериозен. Някои въпросително ме погледнаха: как трябва да се приеме това и какво бих самият аз казал? Може би трябваше да се намеся и да разпусна събранието — но на какво основание? Всички основания щяха да бъдат излагащи и унизителни чувствувах, че трябва да оставя събитията да следват своя ход, като се надявах, че скоро той ще започне да свири от своето произведение и тогава звуците щяха да заменят думите. Никога не ми е било по-ясно предимството на музиката, която не говори нищо и казва всичко, пред еднозначността на думите, никога не ми е била по-очевидна закрилящата необвързаност на изкуството изобщо, в сравнение с откритата грубост на пряко изреченото признание. И все пак невъзможно ми беше да прекъсна тази изповед не само от благоговение пред приятеля си, но и защото от душа исках да я чуя, макар че между тези, които я слушаха заедно с мене, само малцина бяха достойни да я изслушат. Търпете и слушайте, мислено казвах на другите, щом той ви е поканил тук като свои събратя!
След като помълча малко в размисъл, моят приятел отново подзе:
— Не мислете, възлюблени мои братя и сестри, че за да обещая и сключа този договор, бяха нужни някакви кръстопътища в гората, разни там кръгове и груби заклинания. Още свети Тома Аквински е казал, че при отпадането от бога не са нужни слова, за да се призове лукавият, достатъчна е само една постъпка, не е необходимо никакво славословие. В моя случай това беше само една пеперуда, една пъстра пеперудка, Hetaera esmeralda, тя беше, която ме заплени с докосването си, тая нежна вещица, и аз я последвах в сенчестия полумрак, където тя се притулваше в прозрачната своя голота, там аз я хванах, в полета си тя приличаше на цветен листец, понесен от вятъра, хванах я и я приласках, въпреки нейното предупреждение, и така стана то. Но това, което ми стори, тя ми го стори и предаде с любов — и оттогава бях посветен, договорът бе сключен.
Трепнах, защото в залата се чу глас — гласът на поета Даниел Цур Хьое. В своето пасторско облекло той тропна с крак и отсече:
— Това е красиво. В него има красота. Много добре, много добре, това би могло да се каже!
Някои изшъткаха, аз също се обърнах и с неодобрение го погледнах, макар че в себе си му бях благодарен. При все че думите му бяха достатъчно глупави, те поставяха всичко чуто под успокоителен, приеман с общо одобрение зрителен ъгъл, именно под естетическия, който, колкото и да беше тук неуместен и дразнещ, все пак подействува и върху мене облекчително. Между слушателите се понесе сякаш успокоително „ах, това ли било то!“, а една дама, госпожа Радбрух, се насърчи от думите на Цур Хьое и възкликна:
— Наистина, струва ти се, че слушаш поезия!
Ах, не за дълго се задържа това впечатление. Такова естетическо тълкувание колкото успокоително и да беше, не можеше да бъде трайно. Това, което бяхме чули, нямаше нищо общо с налудничавите стихове на поета Цур Хьое за послушание, мощ, кръв и плячкосване на света — то беше тиха, безмилостна сериозност, беше изповед, истина, за изслушването на която един човек в крайната си душевна мъка беше свикал ближните си — една безразсъдно доверчива постъпка без съмнение защото хората не обичат и не са създадени да посрещат такава истина другояче, освен с леден ужас и с присъда, която те еднодушно твърде скоро изричат, щом истината не може вече да се схваща като поезия.
Тези забележки не стигнаха, изглежда, до съзнанието на нашия домакин. Замислеността му, когато замлъкваше, го правеше, види се, недостъпен за тях.
— Забележете, достопочтени и възлюблени приятели — подзе той отново, — че вие имате работа с един изоставен от бога, отчаян човек, чието тяло не подобава да лежи в осветеното място до тленните останки на набожните християни, а на бунището, където дерат труповете на псовисалия добитък. Предупреждавам ви, на смъртния одър вие ще ме намерите легнал по очи и колкото и да ме обръщате, аз все ще се повалям ничком. Защото дълго преди да опозная отровната пеперуда, душата ми в гордостта и високомерието си бе вече на път към сатаната и такава беше моята орис, че аз от млади години се стремях все към него. Вие, разбира се, знаете, че човек е създаден и предопределен или за блаженство, или за ада; аз бях роден за ада. Затова и подхраних своето високомерие, като започнах да изучавам teologiam в университета на Хале, но не за славата божия, а за слава на другия и моето богословие беше вече тайно начало на този съюз и скрито тежнение не към бога, а към онзи, великия religiosus. Но който се стреми към дявола, не може нито да се спре, нито да се удържи вече и само една крачка беше нужна, за да мина от богословския факултет към Лайпциг и към музиката, на която единствено се предадох с figuris, characteribus, formis conjurationum и както там още им казват на заклинанията и чародействата.