Но тъй като вече изтече времето, което купих някога с душата си, аз ви свиках, благосклонни и добри мои братя и сестри, защото не искам да скривам от вас своята духовна смърт. И тъй аз ви моля да запазите добър спомен за мене, а също и братски да поздравите от моя страна тези, които съм пропуснал да поканя, нека не ми се сърдят те за това. А сега, след като ви изповядах и казах всичко, искам на прощаване да ви изсвиря нещо от това, което съм слушал от прелестния инструмент на сатаната и което ми беше отчасти изпято от ония лукави дечица.
Той стана, бледен като смърт.
— Този човек — чу се в пълната тишина ясно артикулираният, макар и астматичен глас на доктор Краних, — този човек е луд. В това отдавна не може да има съмнение и трябва само да се съжалява, че сред нас няма лекар-психиатър. Като нумизматик, тук аз се чувствувам напълно некомпетентен.
С тези думи излезе и той.
Заобиколен от споменатите вече жени — Елена, Шилдкнап и аз също се приближихме — Леверкюн седна пред кафявия клавикорд и оправи с дясната си ръка листовете на партитурата. Видяхме как сълзи се затъркаляха по страните му и закапаха по клавишите. Той удари мокрите клавиши в силно дисонантен акорд и отвори уста, като че ли се готвеше да запее, но само някакъв жаловит звук, останал завинаги да ехти в ушите ми, се изтръгна от устните му наведен над инструмента, той разпери ръце, сякаш искаше да го обгърне, и изведнъж се повали встрани от стола като подкосен на земята.
Госпожа Швайгещил, която стоеше по-надалеч, по-скоро се озова при него от нас, тъй като за секунда ние, не зная защо, не се решихме да подхванем припадналия човек. Тя повдигна главата му и като го взе през раменете в майчинските си обятия, извика, обърната към зяпналите я гости.
— Вън, всички навън! Никакво разбиране нямате вие гражданите, а за това се иска разбиране! Много говори той за вечната милост, клетият човек, не знам дали ще стигне тя и за него. Ама истинско човешко разбиране, вярвайте ми, то вече ще стигне!
Епилог
Край. Един стар човек, прегърбен, почти сломен от ужасите на времето, докато пишеше, както и от тия, които бяха предмет на неговото описание, поглежда с колебливо задоволство високата купчина оживяла хартия, резултат на неговото старание и плод на тия наситени както със спомени, така и със съвременни събития години. Превъзмогната е задача, за която по природа не бях роден, но бях все пак призван, защото обичах, защото бях верен, защото можех да свидетелствувам за преживяното. И каквото бе възможно поради това да го строя, каквото всеотдайността можеше да извърши, е извършено — трябва да съм доволен и от това.
Когато пристъпих към записването на тези спомени — към биографията на Адриан Леверкюн, не съществуваше никаква надежда, както поради моето авторство, така и поради изкуството на моя герой, този труд да види бял свят. Днес обаче, когато държавата-чудовище, която беше обхванала с пипалата си на времето целия континент и повече дори от него, е вече завършила своите оргии; когато нейните матадори заповядват на своите лекари да ги отровят, а след това да ги залеят с бензин и да ги запалят, за да не остане нищо от тях — днес казвам, би могло вече да се помисли за обнародването на моя труд, на тази последна служба, оказана на моя приятел. Но Германия по вина на тези злодеи е така до основите разрушена, че едва ли ще бъде способна в близко бъдеще за някаква културна дейност, пък била тя и само издаването на една книга. И затова доста пъти вече съм мислил да потърся начини и възможности за изпращането на този ръкопис в Америка, за да се представи моят труд най-напред на тамошното човечество в английски превод. Смятам, че това нямаше да бъде против схващанията на моя покоен приятел. Наистина към мисълта, че самият предмет на моята книга ще бъде чужд на тамошната интелектуална сфера, се притуря също така известно опасение или по-точно, предвиждане, че превеждането на този труд на английски, поне в някои извънредно съществени негови части, ще се окаже направо невъзможно.
Това, което сега също предвиждам, е очакващото ме чувство на известна пустота, след като предам с още няколко думи края на великия композитор и тегля заключителната черта под ръкописа си. Работата над него, колкото и да беше непоносимо вълнуваща и мъчителна, ще ми липсва; заемайки ме като постоянна задача, тя ми помогна да преживея тези години, които, ако ги бях прекарал празен, щях да понеса несравнено по-тежко и засега аз напразно се оглеждам за някаква дейност, годна да ми замести в бъдеще досегашния труд. Действително причините, които ме накараха да напусна преди единадесет години преподавателското поприще, сега вече отпадат под гръмовитите удари на историята. Германия е свободна, доколкото една повалена, поставена под опекунство държава може да се нарече свободна, и за възвръщането ми на старата педагогическа работа може би скоро няма да има вече никакви пречки. Монсиньор Хинтерпфьортнер ми обърна веднъж вниманието върху това. Дали ще имам пак някога случай да насаждам в сърцата на учениците от горните класове културната мисъл, според която благоговението пред божествата на глъбините и нравственият култ към олимпийския разум и ведрина се сливат в едно благочестие? Ах, боя се, че през това необуздано десетилетие е израсло вече едно поколение, което разбира тъй малко моя език, както и аз неговия; младежта на моята страна ми е станала вече много чужда, за да мога да й бъда още учител; нещо повече: Германия, самата злочеста Германия ми е станала чужда, напълно чужда просто поради това, че предвиждайки ужасния край, аз се държах настрана от нейните прегрешения, спасявах се от тях в своята самота. Не трябва ли да се попитам дали правилно съм постъпвал? И още: дали наистина така съм постъпвал? Аз бях до гроб предан на един трагично значителен човек и описах живота му, който никога не е преставал да ми внушава любов и страх. Струва ми се, че на тази именно преданост се дължеше и моето ужасено отбягване да взема участие във вината на родната ми страна.