Дълбока почит не ми позволява да се разпростирам върху състоянието на Адриан, когато той дойде на себе си след дванадесетчасовия припадък, в който беше изпаднал след паралитичния шок при пианото. Не на себе си дойде той, а се озова вече пред едно чуждо „аз“, пред само една изпепелена обвивка на старата личност и тя нямаше всъщност нищо общо с онзи, който се бе наричал Адриан Леверкюн. Думата „dementia“ означава собствено не друго, а това отклоняване от собственото „аз“, това отчуждаване от себе си.
Ще кажа само, че той не остана в Пфайферинг. Рюдигер Шилдкнап и аз поехме тежкия дълг да отведем болния, подготвен с успокоителни лекарства от доктор Кюрбис, до частната клиника за нервноболни на доктор фон Хьослин в Нимфенбург до Мюнхен, където Адриан прекара три месеца. Прогнозата на опитния специалист гласеше направо, че в случая е налице душевна болест, която неизбежно ще прогресира, но в по-нататъшното си развитие скоро ще загуби навярно най-тежките си симптоми и при надлежно лекуване ще премине в по-тихи, макар и не по-обнадеждващи фази. Тъкмо поради това двамата с Шилдкнап решихме след кратък съвет да не бързаме още да съобщаваме нещо на майката Елсбет Леверкюн в Бухел. Нямаше никакво съмнение, че щом получи известие за катастрофата в живота на сина си, тя незабавно щеше да дойде при него и макар че от това можеше да се очаква известно успокоение, все пак простата човечност изискваше да й спестим потресното, дори непоносимо преживяване да види своето дете в сегашното му, несмекчено още от клиничното лекуване тежко състояние.
Своето дете! Защото Адриан беше вече само дете и нищо друго, когато старата жена пристигна един ден към края на лятото в Пфайферинг, за да го отведе със себе си в родната Тюрингия, в онзи край, който вече отдавна така странно бе възсъздаден от жизнената рамка на зрелите му години — едно безпомощно, слабо дете, което не бе запазило вече никакъв спомен за гордия полет на своята мъжественост или ако все пак нещо смътно се бе задържало, то беше потънало някъде дълбоко едно дете, което се държеше както някога за полата й и както по-рано трябваше или — пак можеше да бъде бавено, наглеждано, гълчано за „непослушанията“. Нищо не е по-страшно трогателно и жалко от един дух, който, след като смело и дръзновено е описал — еманципиран от всякакъв произход — главозамайваща дъга над света, сломен се възвръща към обятията на майката. Но аз съм убеден и моето убеждение почива на недвусмислени впечатления, че тя, майката, въпреки несъмнената си мъка, посреща такова трагично възвръщане не без удовлетворение и задоволство. За една майка Икаровият полет на сина-герой, мъжествената неустрашимост на освободилата се от опеката й рожба си остава по начало толкова грешно, колкото и необяснимо заблуждение и тя чува винаги с вътрешно огорчение изреченото сурово и отчуждено от духа: „Жено, какво общо имам с тебе!“ Но всичко простила, тя отново приема поваленото, унищоженото, „горкото мило дете“ в своите скути, дълбоко убедена, че то е щяло да стори по-добре, ако никога не се бе отлъчвало от нея.