Имам основания да вярвам, че в дълбочината на своята духовна нощ Адриан все още е чувствувал — като остатък от миналата си гордост — някакъв ужас от това кротко унижение, някакъв инстинктивен протест срещу него, докато смътната наслада от отпускането, поради духовната абдикация на изтощената му душа, не го направи вече по-примирителен. За това инстинктивно възмущение, за този порив към бягство от майката говореше отчасти опитът за самоубийство, извършен от него, когато предпазливо му съобщихме, че Елсбет Леверкюн е уведомена за неговото неразположение и е вече на път за Пфайферинг. Случаят беше такъв.
След тримесечно лекуване в клиниката на Хьослин, където можех да виждам приятеля си само нарядко и винаги за броени минути, в състоянието на пациента настъпи известно успокоение, така че лекарят сметна за възможно да позволи вече домашно лечение в тихия Пфайферинг. Това беше желателно и по финансови съображения. Така болният отново се озова в обичайната си обстановка. Отначало той трябваше да понася присъствието на болногледача, който го беше довел. Но от държането му се виждаше, че той няма нужда и от този надзор, така че на първо време грижите за него отново преминаха изцяло върху домашните в стопанството и главно върху госпожа Швайгещил; откакто Гереон беше довел в къщи една пъргава снаха, а Клементина се бе омъжила за началника на гарата във Валдсхут, тя се беше оттеглила от активната домакинска работа и сега имаше достатъчно свободно време, за да посвети човечните си грижи на своя дългогодишен наемател, който отдавна й беше станал нещо като изпратен й от небето син. Към никого той не проявяваше такова доверие, както към нея. Да седи с нея ръка за ръка в игуменската стая или в градината зад къщата, беше за него, както изглеждаше, най-задоволителното състояние. Така го намерих и аз, когато за пръв път го посетих отново в Пфайферинг. Погледът, който ми отправи, когато се приближих, беше горещ и блуждаещ, но за моя болка той скоро се прибули от мрачно недоволство. Навярно позна в мене другаря си от будното съществувание, за което не щеше да му се напомня. Тъй като от предпазливите увещания на старата жена да ми рече в отговор поне една добра дума лицето му още повече помрачня, на мене не ми оставаше друго, освен скръбно да се оттегля.
Така или иначе, но беше вече време да се съобщи с нужната предпазливост на майката за това, което бе станало. Повече да се отлага писмото, значеше да се накърнят правата й. Отговорът й не закъсня: още на другия ден се получи телеграма, известяваща за пристигането й. Съобщихме на Адриан, както вече казах, че идването й предстои, без впрочем да беше сигурно, че той схвана известието. Но след един час, когато всички мислехме, че е задрямал в стаята си, той се измъкнал незабелязано от къщи и Гереон с един ратай го намерил при Рибарника. Бил съблякъл горните си дрехи и нагазил до шия в изведнъж задълбочаващото се езеро. Още миг и щял да изчезне под водата, но ратаят се хвърлил в езерото и го извел на брега. Докато го водели назад към стопанството, той по целия път се оплаквал от студената вода в езерото и добавил, че е мъчно да се удавиш там, където често си се къпал и плувал. Но в Рибарника той никога не беше се къпал. Това бе правил само като момче в Кравешкото корито.
Както съм наклонен да подозирам и дори със сигурност да приема, зад неговото осуетено бягство от света се криеше и една мистична идея за спасение, позната на старото богословие и особено на ранния протестантизъм, именно идеята, че заклинателите на дявола все още могат да спасят душата си, ако „пожертвуват тялото“. Твърде възможно е, че покрай другите причини Адриан бе извършил опита си и под влиянието на тази мисъл и един бог знае дали бяха постъпили правилно, когато му попречиха да осъществи намерението си. Не трябва на всичко, което се върши в състояние на безумие, винаги да се пречи и в случая дългът да се запази животът едва ли е имал смисъл по отношение на когото и да било, освен по отношение на майката, защото тя винаги ще предпочете да намери сина си дори безумен, отколкото мъртъв.
И тя пристигна, вдовицата на Йонатан Леверкюн, все тъй с кестеняви очи, но вече с бяла, гладко причесана на път коса, решена отново да върне на заблуденото си дете детските му години. При срещата, цял разтреперан, Адриан дълго се притиска към гърдите на тази, на която казваше „мамо“ и „ти“, докато на другата, застанала скромно тук настрана, казваше „майко“ и „вие“. Тя му заговори успокоително с все още мелодичния си глас, с който цял живот не се реши да запее. Но добре, че по време на пътуването им на север към Средна Германия бе с тях познатият болногледач от Мюнхен, защото синът без видима причина беше обхванат най-неочаквано от такъв пристъп на гняв към майка си, че госпожа Леверкюн беше принудена да прекара останалата част от пътя, едва ли не половината, в друго купе, като остави сина си сам със санитаря.