Това беше единствен случай. Нищо подобно вече не се повтори. Още с пристигането им във Вайсенфелс, когато тя пак отиде при него, той я посрещна с изяви на истинска нежност и радост и после в къщи, където тя се посвети на грижи за него с пълната всеотдайност, на каквато е способна само една майка, той вече вървеше просто по петите й и се държеше като най-послушно дете. Тук, в стопанството Бухел, където от години домакинствуваше също снаха и растяха вече две внучета, той беше настанен пак в стаята на горния етаж, която като момче бе споделял с по-големия си брат, и сега пак клони, но не вече на бряст, а на старата им липа, се полюшваха под прозорците му; той прояви дори известен усет, когато през месеца на неговото раждане цветовете на липата започнаха да разпространяват чудния си мирис. Оставян вече спокойно от домашните в състоянието му на смътна унесеност, той често седеше на кръглата пейка под сянката на дървото, където като деца се бяхме упражнявали да пеем канони с кресливата краварка Хана. За неговото раздвижване се грижеше майка му воден под ръка, той се разхождаше с нея из тихата околност. На срещнатите подаваше обикновено ръка и тя не го спираше, а само разменяше извинително кимване с поздравения от сина й човек.
Самият аз видях отново скъпия ми човек в 1935 година, когато пристигнах натъжен в Бухел, вече като пенсиониран учител, за да го поздравя за петдесетия му рожден ден. Липата цъфтеше, той седеше под нея. Признавам, коленете ми се подгъваха, когато с букет в ръка пристъпих към него заедно с майка му. Стори ми се, че е станал по-дребен, сигурно поради прегърбената му стойка и изкривени рамене той повдигна към мене смаленото си лице, истински образ на Ecce homo въпреки здравия селски загар — устата беше болезнено полуотворена, а погледът празен. Ако последния път в Пфайферинг той не поиска да ме познае, сега беше вече повече от явно, че моята поява не предизвика у него никакви спомени, въпреки че старата жена се опита да го подсети за мене. От това, което казах за значението на тези ден, за повода на моето идване, той не разбра очевидно нищо. Само цветята му направиха, изглежда, за миг впечатление, но след това той остави и тях без внимание.
Видях го още веднъж в 1939 година след покоряването на Полша — една година преди смъртта му, която майката, вече осемдесетгодишна, трябваше да преживее. Тя ме поведе тогава нагоре по стълбата към стаята му и с насърчителния възглас: „Елате, елате, той няма да ви забележи!“ — влезе при него, докато аз, обзет от дълбока боязън, останах на прага. В дъното на стаята, с лице към мене, лежеше на шезлонг, завит с леко одеяло, този, който бе някога Адриан Леверкюн и е сега под това име безсмъртен. Бледите му ръце, сензитивния строеж на които винаги съм обичал, бяха скръстени на гърдите като на някакво надгробно средновековно изваяние. Силно посивялата брада удължаваше още повече отслабналото му лице, така че то напомняше поразително един от благородниците на Ел Греко. Подигравателна игра на природата — да създаде образ на висша одухотвореност там, където духа го нямаше вече! Очите бяха дълбоко хлътнали в орбитите, веждите бяха станали бухлати, изпод тях фантомът устреми към мене неизказано сериозен, до застрашителност изпитателен поглед, от който изтръпнах, но само след секунда той сякаш рухна вътрешно, очните ябълки се извърнаха нагоре, скриха се наполовина под клепачите и започнаха да блуждаят несигурно насам-натам. Повторната покана на майката да отида по-наблизо аз не последвах и си тръгнах обратно със сълзи на очи.
На 25 август 1940 година получих във Фрайзинг известие, че е угаснал и остатъкът от един живот, който ме изпълваше с любов, напрежение, ужас и гордост и придаваше съществено съдържание на моя собствен живот. Край зиналия гроб в малкото гробище на Обервайлер стояха заедно с мене, освен роднините, също и Жанета Шойрл, Рюдигер Шилдкнап, Кунигунда Розенщил. Мета Накедай и още една неузнаваема под гъстия воал чужденка, която изчезна, щом буците пръст започнаха да се сипят върху спуснатия в земята ковчег.