Химните трябвало да се пеят, но нямало ноти. Те били просто нови текстове към стари мелодии и така всъщност се пели в общината години наред. Но ето че едно ново просветление и блага вест осенили Йохан Конрад Байсел. Духът му заповядал, освен с ролята на поет и пророк да се нагърби и с тая на композитор.
Отскоро в Ефрата бил дошъл един млад адепт на музикалното изкуство — някой си господин Лудвиг, който открил там певческо училище и Байсел много обичал да присъствува като слушател на неговите уроци. Навярно тогава ще е направил той откритието, че за постигането и разпространяването на духовното царство музиката предлага такива възможности, за каквито младият господин Лудвиг не е и сънувал. Този необикновен човек взел бързо решение. Съвсем вече немлад, минал отдавна петдесетте, той се запретнал да изработи собствена, нужна му за неговите особени цели музикална теория, изгонил учителя по пеене, взел цялата работа в свои ръце — и с такъв успех, че в кратко време направил музиката най-важния елемент в религиозния живот на селището.
По-голямата част от възприетите от, Европа хорални мелодии му се стрували крайно принудени, прекалено сложни и неестествени и поради това съвършено неподходящи за неговите овчици. Той пожелал да преустрои всичко това отново, да го направи по-хубаво и да създаде една музика, която повече да отговаря на техните прости души и да им даде възможност след известно упражнение да стигнат в изпълнението й до известно скромно собствено съвършенство. С решителна бързина било постановено едно много, целесъобразно и полезно учение за мелодията. Байсел наредил, че във всяка гама трябва да има „господари“ и „слуги“. След като решил да приеме тризвучието за мелодичен център на всяка тоналност, той провъзгласил тоновете от този акорд за господари, а останалите тонове в гамата — за слуги. Сричките в текста пък, върху които падало ударението, трябвало да бъдат представени от господар, а неударените — от слугите.
Колкото до хармонията, той използувал при нея една съвсем проста процедура. Съставил таблици на акордите за всички възможни тоналности, с помощта на които всеки можел много удобно да си разработи мелодиите за четири или пет гласа, и предизвикал с това истинска вълна от композиторски бяс в цялата община. Скоро нямало вече баптист на седмия ден, бил той мъж или жена, който в подражание на учителя да не композира музика.
Ритъмът бил тази част от теорията, която оставала да се уреди. И този енергичен човек сторил това с най-несъмнен успех. При композирането той следвал точно интонацията на думите, като снабдявал ударените срички с по-дълги ноти, а неударените с по-къси. Да установи твърдо съотношение между нотните стойности, той нито помислял и тъкмо това придавало на неговата метрика значителна гъвкавост. Че почти всяка музика от неговото време се пишела в равни, повтарящи се откъси от време, тоест в тактове, той или не знаел, или не искал и да го знае. Това незнание или безгрижие му били повече от всичко друго от полза, тъй като неопределеният ритъм правел някои негови композиции, особено тези в проза, извънредно ефектни.
Веднъж нагазил в полето на музиката, този човек се впуснал да го обработва със същата упоритост, с каквато преследвал всяка своя цел. Той събрал теоретичните си възгледи върху музиката и ги приложил като предговор към „Гургулицата“. Работейки неуморно, той снабдил с мелодии всички стихотворства от „Благовонния тамян“, някои от тях и по два, и по три пъти, а сетне и останалите химни, които някога композирал, както и голям брой от тези, написани от учениците и ученичките му. Но не се задоволил с това и написал редица обемисти хорови композиции с текстове, заети непосредствено от библията. Изглеждало, като че ли се кани да композира по своята рецепта музика за цялото Свето писание действително той бил напълно човекът, който би могъл да си постави такава задача. И ако не стигнал дотам, то било само защото трябвало да посвещава голяма част от времето си, за да разработва вече създаденото, да подобрява изпълнението, да преподава песнопение — и постигнал в това отношение просто изумителни резултати.
Музиката в Ефрата, разказваше Кречмар, била твърде необикновена, твърде чудато своенравна, за да можел външният свят да я приеме, и затова практически тя била забравена, щом сектата на немските баптисти на седмия ден започнала да запада. И все пак през десетилетията се запазил някакъв почти легендарен спомен за нея, така че все още можело да си съставим представа колко оригинално необикновена била тя. Пеенето на хора напомняло нежна инструментална музика и будело у слушателите чувството на някаква небесна кротост и благочестие. Всичко се пеело във фалцет, певците през това време едва отваряли устата си и почти не движели устните си, което имало странен акустичен ефект. Звуците по този начин били изпращани към доста ниския таван на молитвения дом и те, несходни с каквото и да било, с което човек е свикнал, несходни във всеки случай с каквото и да било църковно пеене, се спускали сякаш отгоре като ангелски химни над главите на богомолците.