Баща му, разказваше Кречмар, често чувал тези песнопения на млади години и не можел дори и на старини да сдържа сълзите си, когато заговорвал пред домашните си за тях. Тогава той прекарал цяло лято близо до Сноухил и веднъж привечер в петък срещу събота яхнал коня и пристигнал в селището, за да послуша отвън край молитвения дом пеенето на тези набожни хора. И оттогава започнал да идва редовно всеки петък, щом слънцето започвало да клони към запад, той, подтикван от някакъв непреодолим копнеж, оседлавал коня си и изминавал трите мили разстояние, за да го чуе отново. То било нещо съвършено неописуемо, несравнимо с нищо на този свят. Той бил слушал, така разправял старият Кречмар, и английски, и френски, и италиански опери, но то било музика за ухото, докато Байселовата отеквала дълбоко в душата и била чисто и просто предвкусване на небесното блаженство.
— Едно голямо изкуство — така завърши лекторът — е винаги в състояние, така да се каже, встрани от времето и от своя собствен величав развой да създаде някоя мъничка история от този род и по странични, затънтени пътеки да изведе хората до такива необикновени блаженства…!
Спомням си, като че ли беше вчера, как двамата с Адриан си отивахме към къщи. Макар и да не разговаряхме много, на нас дълго не ни се прибираше и от чичовата му къща, докъдето го бях придружил, той ме изпрати до аптеката, след което аз пък отново се върнах заедно с него до Енорийската улица. Впрочем това ние правехме често. Двамата доста се смяхме над комичния Байсел, този малък диктатор, толкова забавен с неизчерпаемата си енергия, и най-сетне се съгласихме, че неговата музикална реформа много напомня онова място у Теренций, където се казва: „Да вършиш глупости от много ум.“ Но отношението на Адриан към това куриозно явление се различаваше все пак до такава степен от моето, че то скоро започна да ме занимава много повече и от предмета на разговора ни. За разлика от мене той, въпреки иронията си, държеше да си запази свободата за известно признаване, да си запази правото, да не кажа: привилегията да стои на дистанция, която да му дава възможност в снизходителното си допускане, в условното си съгласие, в частичното си дори възхищение да включва и подигравателност, и насмешки. Изобщо тази претенция за иронична дистанция, за обективност, която държи без съмнение не толкова на справедливостта, колкото на свободата на личността ни, винаги ми се е струвала като знак на необикновена надменност. При един толкова млад човек, какъвто бе по онова време Адриан, в такова едно отнасяне — с това, вярвам, ще се съгласи всеки — се криеше нещо обезпокоително, дързостно, от естество да възбуди тревога за неговата душа. От друга страна пък такова държане е в състояние да упражни силно въздействие върху всеки по-скромно надарен духовно другар и тъй като аз го обичах, обичах и неговата надменност — обичах го може би тъкмо за нея. Да, това високомерие беше навярно главната причина за боязливата любов, която цял живот съм чувствувал към него.
— Не го закачай — рече той, докато се разхождахме нагоре-надолу с ръце в джобовете на палтата сред зимната мъгла, в която неясно просветваха газовите фенери между нашите жилища. — Недей да закачаш този чудак, в него има нещо, което ми харесва. Той е имал поне чувство за ред, а един дори глупав ред е все по-добър от безредието.
— Нима ще седнеш сериозно да защищаваш един такъв абсурдно наложен ред — възразих аз, — един такъв детински рационализъм като въвеждането на господарите и слугите? Представи си само как са звучали тия Байселови химни, в които на всяка ударена сричка е трябвало да отговаря един тон от тризвучието!
— Във всеки случай не сантиментално — отговори той, — а строго закономерно, и то според мене не е толкова лошо. Утеши се с това, че за фантазията, която ти поставяш, разбира се, над всяка закономерност, е оставало достатъчно поле за действие при свободното използуване на „слугите“.
При последните думи той не можа да се сдържи и както вървеше, се изсмя, превит над мокрия тротоар.