Затова смятам — на шега, то се знае — да постъпвам с тези, които са се провинили в прескачане на някои страници, точно по начина, по който постъпва и Лоуренс Стерн със своята въображаема слушателка, която с някаква непредпазлива забележка се е издала, че на места не е внимавала, та затова авторът я възвръща към някоя от предишните глави, за да може тя да попълни празнотите в епическите си знания. По-късно, след като е вече по-добре информирана, тя пак се присъединява към кръга на слушателите, които сега я приемат с весели поздравления.
Това ми мина сега през ума, защото Адриан като ученик от последния клас, с други думи, когато аз бях вече в университета в Гисен, се бе заловил под влиянието на Вендел Кречмар да изучава частно и английски език (предмет, който всъщност не е включен в хуманистичната учебна програма) и четеше с голямо удоволствие произведенията на Стерн, но преди всичко тези на Шекспир, голям познавач и страстен почитател на когото беше нашият органист. Шекспир и Бетховен бяха най-ярката двойна звезда на неговия духовен небосвод и той често обичаше да посочва на своя ученик забележителната родственост и единомислие в творческите принципи и методи на тези двама титани в изкуството — един пример всъщност за това, колко далеч извън пределите на уроците по пиано се простираше възпитателното въздействие на нашия пелтек върху моя приятел. Като учител по пиано, той трябваше да му предава съвсем детински първоначални познания, а ето че в странно противоречие с това, същевременно и, така да се каже, между другото, той го улесняваше да влезе в пръв допир с най-великите прояви на духа, разкриваше му царствата на световната литература, увличаше го със своите възбуждащи любопитство общи сведения в обширните области на руския, английския, френския роман, насърчаваше го да се занимава с лириката на Шели и Китс, на Хьолдерлин и Новалис, даваше му за прочит Манцони и Гьоте, Шопенхауер и Майстер Екхарт. В своите писма или устно, когато се завръщах през университетските ваканции вкъщи, Адриан споделяше с мене тези свои постижения и аз признавам, че въпреки добре известните ми бързина и леснота, с които той възприемаше всичко, все пак понякога се страхувах да не би тези твърде подранили познания да претоварят неговия още млад организъм. Без съмнение те бяха съмнителна придобивка в подготовката му за предстоящите зрелостни изпити, за които той говореше, то се знае, с пренебрежение. Често той беше бледен, и то не само в дните, когато унаследената мигрена го измъчваше. Изглежда, че не си доспиваше, защото използуваше нощните часове за четене. Аз не скрих от Кречмар своето безпокойство и го запитах не смята ли и той като мене, че Адриан е натура, която би трябвало да бъде по-скоро възпирана, отколкото насърчавана. Но музикантът, макар и много по-възрастен от мене, излезе върл привърженик на нетърпеливата, жадна за познания, безпощадна към себе си младост, у него се оказа някаква идеалистична суровост и равнодушие спрямо тялото и неговото „здраве“, грижите за което той преценяваше като признак на филистерство, да не кажем — на малодушие.
— Е, драги приятелю — каза ми той (тук аз пропускам заекванията, които спъваха неговата полемика), — щом вие толкова държите за здравето, позволете ми да забележа, че то всъщност няма твърде много общо с духа и изкуството, то е донякъде дори тяхна противоположност, във всеки случай както здравето, така и духът никога не са се интересували особено един от друг. Да разигравам ролята на чичо доктор, който предупреждава да не се чете преждевременно, защото за него четенето ще си остане цял живот преждевременно, за такова нещо мене не ме бива. Вън от това, струва ми се, че ще бъде крайно безтактно и грубо, ако вечно изтъкваме пред един способен, младеж неговата незрелост и ако всяка трета наша дума бъде „това не е още за тебе“. Нека най-после той сам прецени това! И нека изобщо сам види как трябва да се оправя. А че той просто умира от отегчение, докато пробие черупката и се измъкне на свобода от тая старонемска паланка, това е ясно за всеки.
Хубаво ме нареди той мене, хубаво нареди той и Кайзерсашерн. Ядосах се, защото и моето гледище не беше, разбира се, гледището на чичо доктор. Същевременно виждах и разбирах прекрасно, че Кречмар не само че не биваше да се задоволи с ролята на учител по пиано и треньор в една специална техника, но че и самата музика, целта на тези уроци, ако тя се упражняваше едностранчиво и без връзка с другите области на формата, мисълта и образованието, щеше да изглежда като атрофиращ човека специализъм.