И така от това, което чувах от Адриан, беше ясно, че уроците по пиано, които той вземаше в старинното служебно жилище на Кречмар до катедралата, преминаваха обикновено наполовина в разговори върху философията и поезията. И въпреки това, докато бях в гимназията заедно с него, аз забелязвах буквално от ден на ден неговите все по-големи музикални успехи. Естествено това, което самостоятелно беше постигнал при запознаването си с клавиатурата и тоналностите, ускоряваше първите му стъпки. Той съвестно се упражняваше в гамите, но някаква школа по пиано, доколкото зная, не беше използувана. Кречмар го караше да свири леки хорали и — колкото и странно да звучаха на пиано — четиригласни псалми от Палестрина, които се състояха от чисти акорди с някои хармонични напрежения и каденци вън от тях, малко по-късно вече, някои неголеми прелюдии и фуги от Бах, някои двугласни инвенции пак от него. Sonata facile от Моцарт, сонати в една част от Скарлати. Освен това той не си пестеше труда и сам пишеше за ученика си малки парчета, маршове и танци, някои за солово изпълнение, а някои за четири ръце, при което музикалните трудности се падаха в партията на втория пианист, докато първата партия, предназначена за ученика, беше доста лека така ученикът можеше да бъде задоволен, че взема дори водещо участие в продукция, издържана като цяло на едно по-високо техническо равнище от това, до което той беше стигнал.
Във всичко това изобщо имаше нещо от възпитанието на един принц и аз си спомням, че за да закача приятеля си, употребих веднъж в разговор с него този израз, спомням си също как той със свойственото си кратко изсмиване извърна глава, сякаш не бе чул нищо. За този стил в преподаването той беше без съмнение благодарен на учителя си, който държеше сметка, че на този ученик, при това негово общо духовно развитие, съвсем не отговаряше детското стъпало на обучение, на което той, при късно избраната специалност, фактически се намираше. Кречмар нямаше нищо против, той дори съдействуваше на този трептящ от интелигентност младеж да избързва и музикално напред и да се занимава с неща, които един педантичен ментор би забранил като пакостни. Защото, едва понаучил нотите, Адриан започна вече да пише и да експериментира с акордите. Манията, която го беше по това време обзела — постоянно да изнамира музикални проблеми, за да ги разрешава след това като шахматни задачи — можеше да възбуди безпокойство, тъй като възникваше опасност да не сметне той това измисляне и превъзмогване на техническите трудности вече за композиторство. Така например той по цели часове се опитваше да свързва върху възможно най-малко пространство акорди, които, взети заедно, съдържат всички тонове на хроматичната гама, и то без да измества акордите хроматично и без да допуска резки съчетания. Правеше му също удоволствие да строи много резки дисонанси и да изнамира за тях всевъзможни разрешения, които обаче, именно защото акордът съдържаше толкова противоречиви тонове, нямаха нищо общо помежду си, така че полученият остър звук, подобно на магична сигла, създаваше отношения между най-отдалечени звукове и тоналности.
Един ден ученикът, който току-що бе започнал да изучава простата хармония, дошъл при Кречмар и за немалко веселие на последния показал собственото си откритие на двойния контрапункт. С други думи, дал му да прочете два едновременни гласа, всеки от които можел да бъде както първи, така и втори глас и следователно напълно да се заменя от другия. „Ако откриеш и тройния — рекъл Кречмар, — мълчи си. По-добре да не зная за твоите пребързвания.“
За много неща той мълчеше и само пред мене в някои моменти се отпускаше да сподели своите размишления, своето вдълбочаване особено в проблемата на единството, заменимостта, идентичността на хоризонталите и вертикалите. Скоро той придоби просто чудовищно в моите очи умение да изнамира мелодични линии, тоновете на които можеха да се наставят един върху друг, да се направят едновременни, да се съчетават в сложни хармонии — и, обратно, да изгражда многозвучни акорди, които да се разлагат в мелодични хоризонтали.
В училищния двор между един час по гръцки и друг по тригонометрия той ми говореше, облегнат върху пезула на оградата от гледжосани тухли, за тия свои магически забавления през свободното време: за превръщането на интервала в акорд, което го особено занимаваше, с други думи, на хоризонталата във вертикала, на последователността в едновременност. Едновременността, твърдеше той, е първичното, защото самият тон със своите по-близки и по-отдалечени обертонове е пак акорд, а гамата е само аналитично разчленяване на звука в хоризонтална поредица.