— Но с действителния, съставен от повече тонове акорд работата е вече малко по-друга. Акордът иска да бъде продължен и докато ти го продължаваш, докато го превръщаш в друг, всяка негова съставка става глас. Аз смятам, че при едно акордово свързване на тоновете трябва да се вижда не нещо друго, а резултат от движението на гласовете и във всеки съставящ акорда тон да се зачита гласът — а самият акорд няма какво да се зачита, като субективно произволен, той следва да бъде пренебрегван, докато не докаже в хода на гласовото извеждане, тоест полифонично, състоятелността си. Акордът не е средство за хармонична наслада, а по естеството си полифония, и тоновете, които го образуват, са гласове. Но аз ти казвам: те са толкова повече гласове, толкова по-изразен е полифоничният характер на акорда, колкото той е по-дисонантен. Дисонансът е мерилото за полифоничното му достойнство. Колкото един акорд е по-дисонантен, колкото повече контрастни, въздействуващи по различен начин един на друг тонове той съдържа, толкова е той по-полифоничен и толкова по-подчертано всеки един тон има облика на глас още при едновременното звучение.
Дълго го гледах, като насмешливо съкрушено клатех глава.
— Ама и ти ще ми станеш един… — рекох аз най-сетне.
— Аз? — отговори той, като извърна глава по обичая си. — Но аз говоря за музиката, не за себе си, в това има малка разлика.
Той особено държеше на тази разлика и говореше за музиката като за някаква чужда нему сила, като за странен, но неотнасящ се лично до него феномен, говореше за нея от критична дистанция и донякъде отвисоко — но говореше за нея и имаше все повече материал по това, защото през тази година, последната, която прекарах с него в гимназията, и през първите ми студентски семестри неговият музикален опит, неговите познания в световната музикална литература бързо се разширяваха, така че разстоянието между това, което той само знаеше, и това, което вече можеше, действително придаваше известна очевидност на подчертаваното от него различие. И наистина, докато той като пианист опитваше силите си с парчета като Шумановите „Детски сцени“ и двете малки сонати на Бетховен опус 49, а като ученик по музика толкова залягаше в хармонирането на хоралните теми, че те си оставаха недовършени, вече като слушател той беше придобил с невероятна бързина, по прекомерно ускорен, бих казал, дори обременителен начин значителна обща, наистина разпокъсана, но, взето поотделно, ясна представа за предкласичната, класичната, романтичната и следромантичната модерна музика — с помощта, то се знае, на Кречмар, който и без това беше влюбен във всичко — но наистина във всичко — сътворено досега в тонове, за да гори сам от нетърпение да въведе един ученик, така умеещ да слуша, както Адриан, в този свят, толкова неизчерпаемо богат на форми, стилове, национални характери, на традиционни ценности и лични очарования, на исторически и индивидуални промени в идеала за красота. То ставаше, разбира се, като Кречмар просвирваше всичко това на пианото — цели учебни часове, цели безгрижно продължавани учебни часове учителят свиреше на ученика, като скачаше от едно парче на друго, от една тема на друга и крещеше, коментираше, обясняваше, както вече го знаем от „общественополезните“ лекции — човек действително не би могъл да си представи по-увлекателно, по-задълбочено, по-поучително изсвирване на обясняваните пиеси.
Едва ли е нужно да споменавам, че възможностите да се слуша музика в Кайзерсашерн бяха извънредно оскъдни. Като изключим вечерите на камерна музика у Николаус Леверкюн и органните концерти в катедралата, на нас други случаи не ни се представяха, защото в нашето градче крайно рядко попадаше някой гастролиращ виртуоз или външен оркестър с диригента си. На помощ тук бе дошъл само Кречмар: със своето живо свирене, макар само на първо време, макар само с маркиране, той утоляваше отчасти неосъзнаваната, отчасти непризнаваната любознателност на моя приятел — и то така щедро, че би могло да се говори за истински водопади от музикални преживявания, които просто заливаха тогавашната му млада възприемчивост. След това дойдоха години на отрицание, на криеница от самия себе си, когато Адриан слушаше много по-малко музика, отколкото през ония времена, въпреки че имаше за това несравнено по-големи възможности.