Така говореше той. Това беше начин на изразяване, който с интелектуалната си самоконтрола, примесена с лека трескавост, ме трогваше неописуемо, защото той забелязваше тази своя трескавост и тя му беше неприятна с неудоволствие долавяше трепета в момчешки мутиращия си глас и изчервен се извръщаше.
Един мощен приток от музикални знания, от възбудено приобщаване нахлуваше тогава в живота му, за да се стигне по-късно с течение на годините, привидно поне, до състояние на пълен застой.
X
През последната година в гимназията, вече като зрелостник, Леверкюн покрай всичко останало се залови да изучава и незадължителния староеврейски език (това аз не правех), с което издаде насоката на своите планове за бъдещето си. „Оказа се“ (съзнателно повтарям този израз, който употребих вече, когато разказвах за онзи момент, в който една случайно изтървана дума ми откри неговия вътрешен религиозен живот) — оказа се, че той иска да изучава богословието. Близостта на зрелостния изпит изискваше вече някакво решение, избор на някакъв факултет и той заяви, че е направил този избор. Заяви това в отговор на въпрос от страна на чичо му, който вдигна вежди и каза „браво!“, заяви го сетне по свой почин и на родителите си в Бухел. Те посрещнаха това известие с още по-голямо задоволство. А на мене той беше съобщил това вече по-рано, като ми бе дал да разбера, че смята избраната от него наука не като подготовка за църковна и пастирска дейност, а като стъпало към едно академично поприще.
Това трябваше да бъде един вид успокоение за мене и то наистина беше такова, защото, да си го представям като кандидат за проповедническа служба, като главен пастор или дори като консисториален съветник и генерал суперинтендант, ми беше във висша степен неприятно. Да бе поне католик като нас! Неговият сигурен според мене възход по стъпалата на йерархията, докато стане най-сетне църковен княз, щеше да ми се види като по-щастлива, по-отговаряща за него перспектива. Но изобщо решението му да избере богословието за професия беше нещо като шок за мене и навярно съм променил цвят, когато чух за това. Защо? Трудно бих могъл наистина да кажа коя друга професия трябваше иначе да избере. Всъщност за мене нищо не беше достатъчно добро за него искам да кажа: делничната, емпирична страна на всяка професия ми изглеждаше недостойна за него и аз напразно си блъсках ума да изнамеря някоя, при практическото, занаятчийското, така да се каже, изпълнение на която да мога действително да си го представя. За него аз бях честолюбив, честолюбив абсолютно, и все пак бях обзет от тръпки на ужас, когато прозрях — съвсем ясно прозрях, че от своя страна той беше направил избора си от високомерие.
Между другото и двамата се бяхме съгласили или по-право присъединили към често изказваното мнение, че философията е царица на всички науки. Сред тях тя заема — така бяхме с него решили — приблизително онова място, което заема органът сред останалите инструменти. Тя ги обхваща с поглед, обединява ги всички духовно, подрежда и изяснява резултатите от изследванията във всичките области, за да стигне до представата за света, до една господствуваща и меродавна, разкриваща смисъла на живота синтеза, до съзерцателното определяне на мястото на човека в космоса. Всичките ми размишления за бъдещето на моя приятел, за „професията“, която би му подхождала, винаги ме довеждаха до подобни представи. Неговите всестранни стремежи, които същевременно ме караха да се опасявам за здравето му, неговата винаги съпътствувана от коментираща критичност жажда за знания оправдаваха подобни мечти. Универсализмът на един човек с разностранни, неограничени познания, универсализмът на един световен мъдрец ми изглеждаше тъкмо това, което единствено би могло да му отговаря — по-нататък моето въображение не можеше да стигне. А сега трябваше да узная, че той в себе си беше отишъл и по-нататък, че мълком, без, разбира се, да си придава някакъв тържествен вид — защото той ми съобщи решението си с много спокойни, много обикновени думи, та той беше надминал и засрамил приятелското ми честолюбие.