Защото има, ако щете, една дисциплина, в която и царицата философия става слугиня, в която тя се превръща в спомагателна наука или, академично казано — във „второстепенен предмет“, и тази дисциплина е богословието. Където любомъдрието се издига до съзерцаване на най-висшето същество, до първоизвора на битието, до учението за бога и божествените неща, там е, би могло да се каже, върхът на научното достойнство, там е най-високата и най-благородната сфера на познанието, най-високата точка на мисълта за един одухотворен интелект там е най-възвишената цел. Най-възвишената, защото светските науки, например моята собствена, филологията, а заедно с нея историята и всички останали науки, се превръщат тук в прости оръдия за опознаването на свещената същност, Най-възвишената, но и с най-дълбоко смирение преследвана цел, защото според думите на писанието тя е над „всякакъв разум“, защото тук човешкият дух встъпва в едно по-благочестиво общение, в една по-вярваща връзка, отколкото това е възможно при всяка една друга, всъщност ограничена научна специалност.
Всичко това премина през ума ми, когато Адриан ми съобщи своето решение. Ако той го бе взел от някаква инстинктивна нужда за душевно самообуздаване, а именно от желанието да подчини на религията, да ограничи чрез нея своя хладен и всестранен, твърде леко схващащ и разглезен от превъзходството си интелект, аз не бих възразявал. Това не само щеше да успокои постоянно измъчващата ме скрита, смътна грижа за него, но щеше и да ме трогне дълбоко, защото sacrificium intellectus, жертвоприношението на разума, което съзерцателното познание на другия свят води неизбежно след себе си, трябва да бъде толкова по-високо оценено, колкото по-силен е интелектът, който го принася. Но дълбоко в себе си аз не вярвах в смирението на моя приятел. По-скоро вярвах в неговата гордост, заради която и аз от своя страна се гордеех, и всъщност не се съмнявах, че само в нея трябва да се търси причината за неговото решение. Оттук и смесицата от радост и страх, която ме накара да изтръпна при това негово съобщение.
Той видя моето объркване и го приписа, изглежда, на мисълта ми за един трети — за учителя му по музика.
— Ти сигурно си мислиш, че това ще разочарова Кречмар — каза той. — Зная, той би желал да се отдам всецяло на Полихимния. Странно е как гледат хората да те вкарат в своя път. Човек не може да угоди на всички. Но аз ще му посоча, че посредством литургията и нейната история музиката навлиза дълбоко в областта на богословието — много по̀ на практика и много по-художествено, ако щеш, отколкото във физико-математичната област, в акустиката.
Като заявяваше, че смята да каже това на Кречмар, той вече го казваше всъщност на мене, което добре забелязах, и когато останах сам, аз дълго размишлявах по него. Разбира се, по отношение на науката за бога и богослужението всички светски науки, а така също изкуствата и особено музиката добиват служебен, спомагателен характер и тази мисъл беше в известна връзка с някои наши разговори за тъй благоприятно сложилата се, но и същевременно прискърбна съдба на изкуството, за неговата еманципация от култа, за преминаването на изкуството към светската културна сфера. За мене беше напълно ясно: желанието да сведе лично за себе си и с оглед на бъдещата си професия музиката до равнището, на което тя някога се беше намирала в по-щастливите по негово мнение времена, по времето на нейния съюз с култа, бе също играло роля при неговия избор на поприще в живота. Наред с профанните изследователски дисциплини той искаше да вижда и музиката по-долу от сферата, за адепт на която се посвещаваше. И неволно, сякаш за да онагледи неговото намерение, пред очите ми изпъкна картина, нещо като огромно олтарно табло в бароков стил, на което всички изкуства и науки, застанали в пози, изразяващи всеотдайна покорност, предано засвидетелствуват своето преклонение пред апотеозираното богословие.