Такава е участта на търпимостта, на просветеното миролюбие между двата огъня на фанатизма. И ето че в 1541 година Хале става седалище на първия лутерански суперинтендант Юстус Йонас той бил един от ония, които за голямо огорчение на Еразъм преминали от хуманистичния лагер в реформаторския подобно на Меланхтон и Хутен. Но още по-болезнено преживявал ротердамският мъдрец омразата, проявявана от Лутер и неговите приближени към класическата образованост, е излишък от каквато самият Лутер не се бе никога отличавал и която въпреки това била смятана за първопричината на религиозната крамола. Но онова, което бе произлязло тогава в лоното на световната църква, именно въставането на субективния произвол против обективните ограничения — същото било съдено да се повтори след сто и няколко години и сред самото протестантство: сега вече като революция на благочестивите чувства и съкровените духовни възторзи против вкаменената ортодоксалност, от която и един просяк вече не искал да приеме парче хляб като пиетизъм, който при основаването на университета в Хале завзел целия богословски факултет. И пиетизмът, крепост на който останал за дълго градът Хале, е бил, както на времето лутеранството, една обнова на църквата, той бил реформаторско съживяване на вече отмиращата, обкръжена от общото равнодушие религия. И човек неволно се пита дали от културно гледище тези повратни съживявания на това, което е вече предназначено за гроба, следва да се приветствуват, дали не би следвало реформаторите да се разглеждат по-скоро като рецидивисти и носители на нещастие. Защото няма съмнение, че на човечеството щяха да бъдат спестени безкрайните кръвопролития и най-страшното саморазкъсване, ако Мартин Лутер не бе обновявал църквата.
Не бих желал след всичко казано да бъда сметнат за нерелигиозен човек. Това не ще бъде вярно аз се придържам по-скоро към мнението на Шлайермахер, богослов също от Хале, който определя религията като „усет и вкус за безкрайното“ и я нарича едно съществуващо в човека „фактическо състояние“. Науката за религията има работа следователно не с философски положения, а с един вътрешно даден душевен факт. Това ми напомня най-предпочитаното от мене онтологично доказателство за съществуването на бога, което от субективната идея за върховното същество вади заключение за обективното му съществуване. Че този довод от гледището на разума е тъй малко състоятелен, както и всички останали, е доказал с най-енергични изрази Кант. Ала за науката разумът е неизбежен и да се изисква от усета за безкрайното и за вечните загадки да се прави наука, ще рече да се сливат насилствена две коренно чужди една на друга сфери по един според мене крайно злополучен и непрестанно водещ до затруднения начин. Религиозното чувство, на което аз в сърцето си съвсем не съм чужд, е сигурно нещо по̀ друго от позитивната и свързана с дадено вероизповедание религия. Не би ли било по-добре да предоставим „факта“ на човешкото чувство за безкрайното на вътрешния импулс за благочестие, а също и на изящните изкуства, на свободната съзерцателност, дори на точното изследване, ако щете, което като космология, астрономия, теоретична физика е в състояние с истинска религиозна всеотдайност и пиетет пред тайните на творението да бъде в услуга на това чувство — вместо да го обособяваме в някаква духовна наука, от която да развиваме цяла постройка от догми, за една запетая в които изповядващите ги да са готови да леят кръв? Наистина пиетизмът с присъщата му възторженост се опита да наложи рязко разграничение между религиозността и науката и да твърди, че никакъв напредък, никаква промяна в научната сфера не може да окаже каквото и да било влияние върху вярата. Но това беше заблуждение, защото богословието волно или неволно винаги се е съобразявало и приспособявало към научните течения на епохата, винаги се е стараело да бъде рожба на своето време, въпреки че времето все повече е затруднявало тези му старания и все по-настойчиво го е изтиквало в задънената улица на анахронизма. Та има ли друга научна дисциплина, при самото споменаване на която да се чувствуваме до такава степен пренесени в миналото, в шестнадесетия, в дванадесетия дори век? Тук не помагат никакви приспособявания, никакви отстъпки пред научната критика. Това, което се постига с тях, е някаква хибридна половинчатост, нещо средно между наука и вяра в откровенията, което води към себеотричане. Ортодоксалността сама извърши грешка, като допусна разума в религиозната област и се опита да обоснове с разума постулатите на вярата. Под напора на просветата на богословието не оставаше нищо друго, освен да се защищава срещу обвиненията в крещящите противоречия, които се сочеха в него и за да ги избегне някак, то пое в себе си дух толкова враждебен на откровението, че това вече граничеше с отричане от вярата. Настана времето на „разумното богопочитание“, време на едно поколение богослови, от чието име Волф заявяваше в Хале „Всичко трябва да бъде проверено от разума като на философски камък“ на едно поколение, обявяващо за остаряло в Библията всичко, което не служеше за „нравственото усъвършенствуване“, и даващо недвусмислено да се разбере, че вижда в историята на църквата и нейното учение само една комедия от грешки. И тъй като с това се отиде малко нещо далече, в богословието възникна едно посредническо течение, което се опитваше да заеме средна, по-скоро консервативна позиция между ортодоксалността и все по-разюздания поради рационализма си либерализъм. Оттогава животът на „науката за религията“ започна все повече да се обуславя от понятията „спасяване“ и „пожертвуване“ — понятия, съдържащи и двете само нещо отсрочващо: благодарение на тях богословието поотсрочи края на живота си. В своята консервативна форма, придържайки се към откровението и традиционните тълкувания, то се опита да „спаси“ онова от елементите на библейската религия, което все още можеше да се спаси, а от друга страна либерално възприе исторично-критичния метод на светската историческа наука и „пожертвува“ на научната критика своите най-важни положения, вярата в чудесата, значителни части от учението си за Христос, физическото възкресение на Исус и какво ли не още. Но каква наука е това, щом тя има такова несигурно, наложено по принуда отношение към разума и щом тя е непрестанно под заплахата окончателно да се провали поради компромисите, които сключва с него? Лично аз смятам, че „либералното богословие“ е нещо като дървено желязо, contradictto in adjecto. Със своето положително отношение към културата, със своето охотно приспособяване към идеалите на буржоазното общество „либералното богословие“ принизява религиозността до функция на хуманността и разводнява екстатичността и парадоксалността — неща, съществени за религиозния гений — до някаква етична напредничавост. Ала религиозността не може да се претопи само в етичното и поради това научната, както и чисто богословската мисъл отново тръгват по различни пътища. Научното превъзходство на либералното богословие се приема днес действително за безспорно, но богословската му позиция е слаба, тъй като на неговия морализъм и хуманизъм липсва прозрението за демоничния характер на човешкото битие. Либералното течение в богословието стана действително просветено, но повърхностно, докато консервативната традиция е запазила всъщност несравнено повече истинско разбиране за човешкото естество и трагиката на живота и затова има много по-дълбоко, по-значително отношение дори и към културата, отколкото прогресивно-буржоазната идеология.