Но вече ясно се наблюдава как в богословската мисъл се инфилтрират ирационални течения от философията, в областта на която нетеоретичното, виталното, волята или нагонът, с една дума, пак демоничното отдавна е станало главна тема в теоретичните размишления. Наблюдава се същевременно известно съживяване и на интереса към католическата средновековна философия, известно насочване на вниманието към неотомизма и неосхоластиката. По този начин либерално по-избледнялото богословие може, разбира се, пак да добие по-наситени, по-ярки, дори огнени багри, то може пак да оправдае естетично-архаичните представи, които неволно свързваме с неговото име. Но цивилизованият дух на човека, нека го наречем буржоазен или да го приемем само просто за цивилизован, не може да не изпита при това известна тревога. Защото богословието, свързано вече с духа на философията за живота, с ирационализма, се излага поради естеството си на опасността да се превърне в демонология…
Всичко това излагам, за да обясня какво имам пред вид като казвам, че престоят ми в Хале и участието ми в заниманията на Адриан — в лекциите, които следях като слушател заедно с него, за да слушам, което и той слуша — будеха понякога у мен не твърде приятно чувство. Разбиране у него за това тягостно чувство аз съвсем не намирах, защото той обичаше наистина да обсъжда с мене засяганите в лекциите и разглежданите в семинарите богословски въпроси, но отбягваше всякакъв разговор, който можеше да се отнася непосредствено до същността на нещата и до проблематичното положение на богословието, сред останалите науки и заобикаляше тъкмо онова, значи, което според моя вече разтревожен усет трябваше да предшествува всичко останало. Така беше при лекциите, така стояха нещата и при общуването със състудентите, членове на християнската студентска корпорация „Винфрид“, в която той членуваше по съображения от чисто външен характер и чийто гост бях понякога и аз. Но на това ще се спра по-подробно може би по-късно. Тук искам само да кажа, че тези млади хора, някои от тях изтощени от учене, други пък яки момци от село, а трети с изискана външност, която говореше за произход от добра, образована среда — че тези именно млади хора бяха все студенти-богослови и се държаха като такива с прилична, угодна на бога жизнерадост. Но как може да бъде човек богослов, как при днешното състояние на умовете може да се стигне до мисълта за избор на такава професия, освен ако това не става просто по силата на някаква семейна традиция, сред тях тези въпроси не се засягаха, а от моя страна щеше да е безспорно съвсем нетактично, ако седнех да ги разпитвам аз за това. Един толкова радикално поставен въпрос би бил уместен и би имал някакви перспективи за отговор евентуално под действието на алкохолните пари в разчувствувано състояние през време на някой гуляй. Но корпоративните братя на „Винфрид“ имаха, то се знае, тая добродетел, че се отнасяха с пълно презрение не само към студентските дуели, но и към техните ритуални гуляи, те бяха винаги трезви, което ще рече: недостъпни за критично вдълбочаващи се основни въпроси. Те знаеха, че държавата и църквата имат нужда от духовно чиновничество, и поради това се подготвяха за тази кариера. За тях богословието беше вече една даденост — а то и наистина беше историческа даденост.