Трябваше да се примиря, че и Адриан приемаше богословието като такава даденост, ако и да страдах, че независимо от приятелството ни, зародило се още в най-ранното ни детство, за мене бе невъзможно да си позволя и при него както при състудентите му един по-настойчив разпит. От това вече личеше колко малко достъпен беше той за всекиго и в какви строги граници се проявяваше при него интимността. Но нима сам вече не казах, че смятах този негов избор на професия за вдъхващ уважение, за характерен? Не го ли обясних вече с името „Кайзерсашерн“? И аз често виках това име на помощ, когато проблематиката на Адриановите научни интереси ме особено измъчваше. Казвах си, че ние и двамата се проявявахме като истински рожби на този старинен немски кът, в който израснахме: аз като хуманист, а той като богослов и когато оглеждах нашата нова жизнена среда, намирах, че полето ни за дейност се е наистина поразширило, но не и съществено изменило.
XII
Макар и не от най-големите, Хале беше все пак голям град с над двеста хиляди жители, ала въпреки цялото съвременно оживление той бе запазил поне в центъра си, където живеехме и двамата, благородния отпечатък на старинността си. Моята „бърлога“, както казвахме по студентски, се намираше на „Ханзащрасе“, една уличка зад Морицкирхе, която беше по цялото си продължение тъй пустинна и тиха, че можеше да мине за уличка в Кайзерсашерн. Адриан беше намерил стая с алков в една хубава сграда с островърха фасада на Марктплац — Пазарния площад — където живя като пренаемател у една чиновническа вдовица през двете години на своето пребиваване в Хале. От прозореца му се разкриваше гледка към площада, към средновековното кметство и готическата Мариенкирхе, двете кули на която са свързани с нещо като мост на въздишките; погледът обхващаше и отделната, издигаща се встрани „Червена кула“, една твърде забележителна постройка, също в готически стил, паметника на Роланд и бронзовата статуя на Хендел. Стаята беше доста прилична, с известни следи от буржоазен разкош, за какъвто говореше например червената плюшена покривка върху четвъртитата маса до канапето, на която той държеше някои книги и пиеше сутрешното си кафе с мляко. Адриан беше допълнил наредбата и с едно наето пиано, цялото отрупано с ноти, сред тях и някои, написани от него. На стената над пианото беше прикована с кабарчета една аритметична гравюра, която той бе изнамерил в някакво вехтошарско дюкянче: един така наречен магичен квадрат, подобен на онзи, който наред с пясъчния часовник, пергела, везните, многостена и други символи е изобразен на Дюреровата „Меланхолия“. Както и там, фигурата беше разделена на шестнадесет полета, номерирани с арабските цифри от 1 до 16 магията — или забележителността — се състоеше в това, че поради особеното си разпределение тези цифри, както и да се събираха, от горе на долу напряко или в диагонал, винаги даваха числото 34. На какъв принцип в подреждането се дължеше този магично неизменен резултат, не можах никога да открия, но поради личното място, отредено на този лист, той постоянно ми се хвърляше в очи и, струва ми се, че не минаваше нито едно мое посещение в неговата квартира, без да проверя с бърз поглед напряко, в диагонал или право надолу тая фатална правилност.