Това той доказваше, като сочеше душевното състояние на хората през онази класична епоха, когато животът е бил проникнат от дълбока религиозност, през епохата на християнското средновековие, особено през неговите последни столетия, епоха на абсолютно съгласие между духовния съдия и престъпника, между инквизитора и вещицата по отношение на безспорния и за двамата факт на отстъпничество от бога, на съюз с дявола, на отвратително общуване с демоните. Пораждащата се пред самата светая светих непреодолима нужда за богохулство е била същественото, била самата същина на нещата и тя се проявявала например в прозвището, което богоотстъпниците давали на Богородица: „Трудната мома“ или в извънредно мръсните забележки, в ужасните гадости, които дяволът ги подтиквал да изричат тайно през време на богослужението и които доктор Шлепфус, сплел пръстите, дословно ни предаваше — аз се отказвам да сторя същото от съображения, налагани от добрия вкус, но с това ни най-малко не упреквам него, че той не признаваше подобни съображения, а държеше преди всичко на науката. Само че твърде странно беше да се гледа колко добросъвестно записваха студентите такива неща в тетрадките си. Според Шлепфус излизаше, че всичко това, че злото, че персонифицираното дори зло е неизбежно следствие и необходим реквизит на самото свято съществуване на бога така също и порокът — той не съществувал сам по себе си, а възниквал от щението да се омърси добродетелта, без която той би се оказал безпочвен с други думи: той се състоял във вкусването на свободата, сиреч на възможността да се греши, свобода, залегнала в основата на сътворението на света.
Оттук вече логически следваше заключението за известно несъвършенство във всемогъществото, и всеблагостта на бога, тъй като за него се бе оказало невъзможно да надари своето творение — сиреч това, което е излъчил от себе си и което се намира вече извън него — с неспособност за грях. Защото това би означавало да лиши сътвореното от свобода на волята да се отвръща от бога, а то би било тогава несъвършено творение, дори никакво творение и отрицание на бога. Логичната дилема на бога се е състояла в невъзможността да придаде на създанията си — на човека и ангелите — едновременно и самостоятелност в избора, сиреч свободна воля, и способност да не грешат. Следователно благочестието и добродетелта се състояха в това, свободата, която бог е бил принуден да даде на творението си в качеството му на такова, да не се използува за зло, а това ще рече: изобщо да не се използува — от което по думите на Шлепфус едва ли не излизаше, че това неизползуване на свободата означава известно екзистенциално отслабване, известно понижение в интензивността на жизнения процес у вече излязлото от бога творение.
Свобода! Колко странно звучеше тази дума в устата на Шлепфус! То се знае, в нея се долавяше някакво религиозно ударение, той говореше като богослов, но говореше за свободата съвсем не пренебрежително, а напротив, подчертаваше високото значение, което е трябвало да има за бога тази мисъл, щом той е предпочел да изложи хората и ангелите на грях, отколкото да ги лиши от свобода на волята. С една дума, свободата беше противоположността на вродената безгрешност, свободата означаваше по свой избор или да останем верни на бога, или да се поддадем на демоните и да мърморим страхотии под носа си през време на богослужението. Това беше една дефиниция, която просто се налагаше от тая психология на религията. Но и в друго, може би не толкова духовно и все пак далеч не лишено от ентусиазъм значение свободата е играла роля в живота на народите и в историческите борби. Тази роля тя играе и сега, когато пиша това животоописание — в разбушувалата се днес война и както ми се иска в усамотението си да вярвам, не на последно място в душата и мислите на немския народ, който под господството на невероятно дързък произвол за пръв път може би в своето съществувание започва смътно да се досеща какво нещо е свободата. Но тогава ние дотам не бяхме стигнали. По време на нашето студентство въпросът за свободата беше, или поне изглеждаше, не толкова парлив и доктор Шлепфус можеше да дава на тази дума онова значение, което подхождаше в рамките на неговите лекции, а другото да оставя настрана. Да бях имал поне впечатлението, че той действително го оставяше настрана и вдълбочен в своето религиозно-психологично схващане, просто забравя за него! Но той не го забравяше, от това чувство аз не можех да се отърся и неговото богословско определение на свободата имаше апологетично-полемично острие, насочено срещу „модерните“, сиреч по-повърхностните общоприети идеи, които неговите слушатели биха могли евентуално да свързват с това понятие. Виждате ли, сякаш искаше да каже той и ние имаме тази дума, тя е и на наше разположение, не си мислете, че тя се среща само във вашия речник и че вашето схващане за нея е единствено разумното. Свободата е нещо велико, тя е необходима предпоставка за сътворяването на света, тя е това, което попречи на бога да ни опази от възможността да отпаднем от него. Свободата е свобода да грешим, а благочестието се състои в това, от любов към бога да не използуваме свободата, която той е трябвало да ни даде.