Ние усърдно записвахме всичко това в своите тетрадки, за да го отнесем с повече или по-малко чиста съвест по домовете си. Истинското оправдание на бога с оглед на бедственото положение на света, така добавяхме ние под диктовката на Шлепфус, се състояло в способността му от злото да твори добро. Тази способност изисквала непременно да бъде проявявана за славата божия на дело, а тя нямало да се разкрие, ако бог не излагал създанията си на въздействието на греха. В такъв случай вселената щяла да се лиши от онова добро, което бог е в състояние да създаде от злото, от греха, от страданията и порока, и ангелите нямало да имат толкова поводи да славословят господа. Разбира се, случвало се понякога и обратното, от доброто, както историята постоянно ни учи, могло да произлезе и много зло, така че, за да се избегне това, бог би трябвало да не допуска и доброто и изобщо да не създава света. Но това щяло да противоречи на същността му на творец и затова той създал света такъв, какъвто е, именно примесен със зло, ще рече, неизбежно е било да го предостави отчасти и на демонични влияния.
Никога не можах напълно да си изясня дали Шлепфус ни преподаваше свои собствени научни схващания, или искаше просто да ни запознае с психологията на класичните столетия на вярата. Разбира се, той нямаше да е богослов, ако не съчувствуваше на тази психология до степен, че да е съгласен с нея. Но, както вече споменах, на мене ми беше чудно как повече млади хора не посещаваха лекциите му, защото винаги, когато в тях ставаше дума за властта на демоните над човешкия живот, въпросът за пола излизаше веднага на преден план. Та можеше ли да бъде иначе? Демоничният характер на тази сфера беше една от главните тези на „класичната психология“ според нея най-вече в тая област обичали да си дават среща демоните, тук била точката, от която за богопротивника, за врага на човешкия род, за лукавия било най-лесно да хвърля мрежите си. Защото тъкмо над съвъкуплението бог му признал по-голяма магическа сила, отколкото над което и да е друго човешко деяние и то не само поради външната непристойност на този акт, но и преди всичко защото покварата на нашия праотец Адам преминала като наследствен грях върху цялото човечество. Актът на оплождането, белязан с тъй отблъскваща неестетичност, бил израз и въплъщение на първородния грях — какво чудно тогава, че тук на дявола е предоставена особено голяма свобода на действие? Ненапразно ангелът казал на Товит: „Тези, които се предават на страстта, попадат под властта на демона.“ Защото демонската мощ се гнездяла в чреслата на човека и тях именно имал пред вид евангелистът, когато казал: „Когато силният брани с оръжие своя дом, тогава имотът му е в безопасност.“ Тук ставало дума, разбира се, за половия живот подобен смисъл се долавял и във всички по-тъмни оказания и тъкмо благочестието имало нужния остър слух, за да го схване в тях.