Това той вършеше в някакъв квазихуманистичен дух, за да подчертае възвишеното схващане, което са имали онези уж мрачни столетия за привилегированото положение на човешкото тяло. Те го смятали за по-благородно от всяко друго съчетание на земната материя и в неговите промени под влиянието на душата виждали израз на неговото първостепенно значение, на неговото високо положение в йерархията на физическите тела. Нали то се смразява и сгорещява под влиянието на страха и гнева, отслабва от скръб, разцъфва от радост, дори само една представа за нещо отвратително може да предизвика физиологичното действие на развалена храна, видът на чиния ягоди може да причини изприщване по кожата на един алергетик, дори болестта, дори смъртта могат да се окажат следствие на чисто душевни въздействия. А от съзнанието, че душата е в състояние да внася промени в собствената й, принадлежаща на нея телесна материя, оставало само една, и то неизбежна крачка до убеждението, подкрепено от богатия опит на човечеството, че и една чужда душа съзнателно и преднамерено, следователно чрез вълшебство, може да промени чужда телесна субстанция с други думи: действителността на магията, на демоничното влияние, на вълшебството по този начин се потвърждавала и от сферата на така нареченото суеверие се изземвали редица явления, като например урочасването — един комплекс от житейски случаи, намерил непосредствен израз в легендата за убиващия поглед на митичния Василиск. Щяло да бъде непростителна нехуманност да се отрича, че една нечиста душа само с поглед, бил той съзнателен или случаен, може да окаже вредно телесно въздействие върху други хора и особено върху малки деца, чиято още нежна субстанция е особено чувствителна към отровата на такъв поглед.
Така говореше Шлепфус на своите изключителни лекции, изключителни както по дух, така и по съмнителността си. „Съмнително“ е чудесна дума аз винаги съм й придавал висока филологична оценка. Тя приканва едновременно и към съгласие, и към несъгласие; във всеки случай към много предпазливо съгласие, и хвърля двойствена светлина върху несигурното и будещо подозрения естество на предмета — или човека.
В поздрава си, когато срещахме Шлепфус на улицата или в коридорите на университета, ние влагахме цялото уважение, което всеки път ни вдъхваше високото интелектуално равнище на неговите лекции, а той в отговор сваляше още по-ниско шапка и казваше: „Ваш най-покорен слуга!“
XIV
Мистиката на числата никога не е представлявала за мен интерес и това, че Адриан от край време негласно, но несъмнено проявяваше склонност към нея, винаги ме е гнетяло. Ала обстоятелството, че тъкмо на предишната глава се падна гледаната с боязън и смятана за злощастна цифра XIII, неволно ми допадна и аз просто се изкушавам да смятам това за нещо повече от случайност. И все пак, разумно погледнато, то си е чиста случайност, преди всичко защото целият този комплекс от университетски впечатления в Хале, както и предшествуващите ги лекции на Кречмар представляват поначало една естествена общност и само от съображения за читателя, който винаги търси моменти за отдих, цезури и нови подхващания, аз разпределих изложеното в повече глави, макар че според убеждението ми на писател то съвсем не се нуждаеше от това. Да останеше на мене, ние щяхме да бъдем все още на XI глава и само моята склонност към отстъпки снабди доктор Шлепфус с цифрата XIII. Нека тя му остане — нещо повече, аз с готовност бих поставил на всичките тези спомени от нашите студентски години в Хале цифрата XIII, защото, както казах, въздухът на този град, богословската атмосфера действуваше върху мен неблаготворно и моето участие като слушател в Адриановите науки беше една жертва, която аз не без известно неудоволствие принасях на нашата дружба.
На нашата? Нека по-добре кажа: на моята, защото той съвсем не държеше да се намирам край него, когато слушаше Кумпф или Шлепфус, и да пропущам заради това дори лекции от собствената си програма. Това аз вършех напълно по свой почин, само от непреодолимо желание да слушам, което и той слуша, да научавам, което и той научаваше, с една дума: да го наглеждам — тъй като това винаги ми се бе струвало крайно необходимо, ако и безполезно. Странно горестна смесица в съзнанието наистина, на която тук давам израз: наложителност и безполезност. На мене ми беше напълно ясно, че пред себе си имам един живот, който бих могъл да наглеждам, но не и да променя, не и да повлияя, и в нуждата, която чувствувах, да не свалям поглед, да не се отделям от своя приятел имаше и не малко предчувствие, че един ден за мене ще възникне задачата да дам биографичен отчет за неговите впечатления от младини. Защото поне това е вън от съмнение, аз се разпрострях върху разказаното по-горе не главно за да обяснявам защо не съм се чувствувал особено добре в Хале, а все по същата причина, поради която разказах тъй подробно и лекциите на Вендел Кречмар в Кайзерсашерн: именно защото държа и не мога да не държа да направя и читателя свидетел на духовния опит, който Адриан набираше.