По същата причина ще поканя читателя да ни придружи и на груповите излети, които ние, младите синове на музите, предприемахме при хубаво време из околностите на Хале. Защото, като Адрианов земляк и негов близък приятел и особено като несъмнено заинтересуван, види се, макар и не богослов, от божествените науки, аз бях сърдечно посрещан гост сред членовете на християнската корпорация „Винфрид“ и имах възможността неведнъж да участвувам в общите излети, предприемани от тях за радост и наслада сред зеленото лоно на божието творение.
Такива излети бяха често устройвани, но ние не вземахме участие във всичките, защото едва ли е нужно да казвам, че Адриан не беше особено ревностен член на корпорацията членуването му бе по-скоро номинално, отколкото действително и то ни най-малко не го занимаваше. От учтивост и за да прояви добра воля, той се беше оставил да го запишат във „Винфрид“, но под различни предлози, най-вече под предлог на мигрената си, само от дъжд на вятър се мярваше на събранията, заменящи при тях традиционните сбирки в пивниците, и остана и след години толкова малко интимен със седемдесетте души членове на корпорацията, че дори братското „ти“ при общуването с тях му се струваше явно неестествено и той често го объркваше с „вие“. Въпреки това те се отнасяха с уважение към него и в гръмките възгласи, с които го посрещаха, когато — би могло почти да се каже — по изключение се отбиваше на някое от събранията в задимената задна стая в локала на Мютц, проличаваше наистина известна насмешка заради неговото странене, но същевременно и истинско благоразположение. Всички ценяха неговото участие в богословско-философските прения, на които той, без да ги води, чрез някоя забележка даваше често интересен обрат. Но най-много ценяха неговата музикалност, която тук беше много полезна, тъй като никой не умееше като него така пълнозвучно и увличащо да придружава на пианото обичайните общи песни или по молба на председателя Баворински — един висок брюнет с поглед често прибулен от полуспуснатите клепки и с устни свити, като че ли се готви да свирне — да създаде удоволствие на събранието с някоя токата от Бах, с някой откъслек от Бетховен или от Шуман. Но и без покана той сядаше понякога на доста глухо звучащото пиано в стаята на корпорацията, което много напомняше жалкия инструмент, на който Вендел Кречмар ни даваше своите поучения в салона на „общественополезната дейност“, и се вдълбочаваше в свободни, експериментиращи импровизации, най-често преди събранието да започне, докато се чакаше да се съберат всички. Той имаше обичай по незабравим за мене начин да влиза, бегло да поздравява и без да си сваля понякога дори палтото, да отива със замислено смръщено лице право при пианото, сякаш то бе единствената цел на идването му, и със силен удар по клавишите, подчертавайки с високо вдигнати вежди преходните тонове, да изпитва съзвучия, подготовки и разрешения, над които, изглежда, беше мислил при идването си насам. Но в това втурване към пианото имаше и някакво търсене на опора и на прибежище, като че ли помещението и тези, които бяха в него, го плашеха, като че ли той диреше в инструмента, в себе си всъщност, закрила от объркващата го чужда среда, в която беше попаднал.
Продължаваше ли след това да свири, да преследва идеята, която го беше обзела, да я претворява, да я дооформява свободно, някой от заобикалящите го запитваше, както веднъж например малкият Пробст, типичен кандидат-богослов, рус, с въздълга мазна коса:
— Какво е това?
— Нищо — отвърна му пианистът и тръсна глава, като че ли да отпъди муха.
— Как да е нищо — настояваше Пробст, — щом вече го свириш?
— Той фантазира — опита се да му обясни дългият Баворински.
— Фантазира ли?! — извика искрено изплашен Пробст и впи воднистите си очи в челото на Адриан, сякаш очакваше да го види обзето от треска.