Всички се изсмяха, също и Адриан, който сведе глава над ръцете си, останали свити върху клавишите.
— Ох, Пробст, какъв си овен наистина! — рече Баворински. — Ами че той импровизира, не разбираш ли? Това той в този момент го измисля.
— Че как може да измисля отведнъж толкова тонове и с лявата, и с дясната ръка — защищаваше се Пробст — и как може да казва, че е нищо за нещо, което той все пак свири? Може ли да се свири нещо, което го няма?
— Разбира се, че може — рече меко Баворински. — Може да се свири и нещо, което не съществува.
И аз сякаш все още чувам един там, Дойчлин, Конрад Дойчлин, широкоплещест момък с паднала на челото коса, как важно добавя:
— Всичко, което отпосле е станало, драги ми Пробст, най-напред изобщо не е било.
— Уверявам ви — рече Адриан, — че това наистина не беше нищо, във всяко отношение нищо.
Най-сетне той трябваше да се изправи от приведеното си положение и по лицето му личеше, че с мъка сдържа смеха си, че се чувствува изложен. Спомням си, че последва дълга и съвсем не безинтересна дискусия, подета главно от Дойчлин, върху творчеството като принцип и че бе нашироко разисквано по ограниченията, на крито това понятие е ставало жертва вследствие предпоставки от най-разнообразно естество — вследствие на културата, традицията, приемствеността, условностите, шаблона, като от богословско гледище беше все пак признато, че и човешкото творчество е в края на краищата също тъй един далечен отблясък на божествената творческа мощ, един отзвук на всемогъщия повик „да бъде“ и че продуктивното вдъхновение е всъщност нещо, което получаваме свише.
Впрочем нека спомена съвсем между другото, че на мене, допуснатия от друг, светски факултет сред тях, ми беше приятно, когато при случай, разбира се, след като бивах поканен, и аз допринасях по нещо със своята виола д’аморе за общото развлечение. Музиката беше много на почит в този кръжец, наистина, така да се каже, по принципен и същевременно доста смътен начин: в нея тук виждаха едно божествено изкуство и следователно човек „трябваше“ да има „отношение“ към него — отношение романтично, умилително, както към природата. Музиката, природата и радостното умиление — това бяха сродни и задължителни, непоклатимо установени идеи сред членовете на „Винфрид“ и ако аз употребих преди малко названието „синове на музите“, което на някои може да се е видяло не твърде подходящо за студентите богослови, това беше сторено с оглед на тази именно идейна комбинация, с оглед на този дух на благочестива непринуденост и радостно съзерцание на красивото, който владееше и при техните излети сред природата към тези излети сега пак се възвръщам.
Два или три пъти през четирите наши семестъра в Хале те бяха предприемани in corpore, с други думи, Баворински свикваше за излета всичките седемдесет души. В тези масови инициативи Адриан и аз не вземахме никога участие. Но понякога за такива екскурзии се събираха и отделни, по-еднородни по състав групи: и тогава с неколцина по-близки другари тръгвахме и ние на път. Обикновено в групата бяха: самият председател, след това плещестият Дойчлин, с него още един, който се казваше Дунгерсхайм, после Карл фон Тойтлебен и още няколко младежи, сред тях Хубмайер, Матеус Арцт и Шапелер. Имената им още помня и донякъде физиономиите им, но да ги описвам тук, е излишно.
Най-близката околност на Хале — една песъчлива равнина — не може да се нарече живописна, но за няколко часа влакът ни отнасяше нагоре по Заале в прелестната Тюрингия и там, най-често в Наумбург или Аполда (родното място на Адриановата майка), ние слизахме от влака и с раниците и мушамите на гръб, поемахме пеш, волни като птици, и бродехме по цели дни, като се хранехме било в кръчмите по селата, било на голата земя край някоя дъбрава, а нощите прекарвахме в някоя селска плевня, за да се почистим и измием още в зори над дългото корито край бликащата чешма. Този временен начин на живот, това любителско възвръщане на нас, гражданите и интелектуалците, към селския примитив, към майката земя с пълното съзнание, че твърде скоро ще трябва или ще можем пак да се завърнем към обичайните ни „естествени“ условия и градски удобства, това доброволно подивяване и опростяване не е лишено от някаква почти неизбежна отсянка на изкуственост, снизхождение, дилетантство и комизъм, за което ние, разбира се, си давахме сметка, особено когато виждахме добродушното подсмиване, с което ни оглеждаше някой селянин, когото бяхме замолили за малко слама за през нощта. Това, което придаваше на това подсмиване известно доброжелателство и дори одобрение, беше нашата младост и би могло да се каже, че младостта е единственият истински мост между цивилизованото и природното състояние, тя е една предцивилизована фаза, от която произтича цялата волна студентска романтика, тя е истински романтичната възраст. До тази именно формула сведе нещата неизчерпаемият на разсъждения Дойчлин, когато се бяхме заприказвали, преди да заспим, при мътната светлина на фенера в един плевник — върху проблематиката на тогавашния ни живот. Наистина той веднага добави, че е същинска безвкусица самата младеж да разсъждава за младостта: формата на живот, която се себеобсъжда и себеизследва, престава да бъде такава форма истински съществува само онова, което съществува непосредствено, безсъзнателно.