Веднага му бе възразено Хубмайер и Шапелер оспориха това, а и Тойтлебен не беше съгласен. То пък едно хубаво ще бъде, заявиха те, ако за младостта съдят само старците и младежта си остане завинаги обект на чуждо обсъждане, сякаш на нея й липсва обективен дух. Но той не й липсва дори и когато обсъждането се отнася до нея самата, и тя има правото да си каже думата за младежта — от гледището на младежта. Защото има едно нещо, което се нарича чувство за живот, и то по нищо не отстъпва на самосъзнанието и ако самосъзнанието лишава от съдържание формата на живот, тогава одухотвореният живот е изобщо невъзможен. Само с едно голо битие, със смътното, безсъзнателно битие на ихтиозавъра нищо не се постига, днес човек трябва съзнателно да се бори и с ясно самочувствие да отстоява своята специфична жизнена форма — достатъчно дълго е трябвало да се чака, докато младежта като младеж е била най-после призната.
— Само че това признание е произлязло по-скоро от педагогиката, следователно от старите, а не от самата младеж — чу се гласът на Адриан. — В един прекрасен ден, в едно време, което се сочи и като век на детето и което е дошло до еманципацията на жената, в едно изобщо много отстъпчиво време младежта се видя надарена с правото на самостоятелна жизнена форма и, то се знае, веднага я възприе.
— Не, Леверкюн — възрази Хубмайер и останалите го подкрепиха, — ти не си прав, най-малкото в значителна степен не си прав. Жизненото чувство на самата младеж, подпомогнато от нейното самоосъзнаване, това е, което се наложи на света, макар че и светът не беше много против признаването на това наше право.
— И дори никак — рече Адриан. — Никак не беше против. На нашето време е достатъчно само да се каже: „Аз имам свое специфично жизнено чувство“ — и то веднага се прекланя дълбоко пред това заявление. Младежта разбиваше в това отношение отворена врата. Впрочем аз не виждам какво би могло да се възрази, ако младежта и нейното време се разбират добре помежду си.
— Защо пък толкова равнодушно, Леверкюн? Нима не е хубаво, че на младежта днес се признава нейното право в буржоазното общество и че никой не оспорва собствено достойнство и на периода на съзряването?
— Разбира се, че е хубаво — каза Адриан. — Но вие изхождахте, ти изхождаше, ние изхождахме от мисълта…
Общ смях го прекъсна заради грешката на езика. Мисля, че Матеус Арцт беше, който каза:
— Това беше знаменито, Леверкюн. Градацията беше добра. Най-напред ти се обръщаш към него на „вие“, сетне успяваш да речеш „ти“ и накрая вече идва твоето „ние“, на което почти щеше да ти се изкълчи езикът, то ти се изтръгна най-трудно, ти, закоравял индивидуалисте.
Адриан не прие това прозвище. То не било вярно, той не бил никакъв индивидуалист, рече той, напротив, отношението му към колектива било напълно положително.
— Теоретично, може би — отвърна Арцт, — но като не включваме в колектива Адриан Леверкюн, който гледа отвисоко на него. Отвисоко говориш ти и за младежта, като че ли не принадлежиш сам към нея. Ти си напълно неспособен да се включиш и приобщиш, защото, стане ли дума за смирение, там тебе те няма.
— Но в дадения случай ставаше дума не за смирение — парира Адриан, — а, наопаки: за самосъзнателно жизнено чувство.
Дойчлин предложи да се даде възможност на Леверкюн да се изкаже до края.
— Работата е проста — каза Адриан. — Тук се изхождаше преди всичко от мисълта, че младежта има по-близко отношение към природата, отколкото цивилизовано съзрелият вече човек — донякъде, значи, в каквото отношение се намира и жената, на която в сравнение с мъжа също се приписва по-голяма близост до природата. С това аз не мога да се съглася. Аз не намирам младежта да е в толкова интимна близост с природата. Отношението на младежта към природата е по-скоро плахо и недоверчиво, всъщност природата й е чужда. С тази си част, която дължи на природата, човек свиква едва след години и само постепенно се примирява с нея. Тъкмо младежта, имам пред вид по-развитата младеж, се плаши по-скоро от нея, тя я презира, гледа враждебно на нея. Какво ще рече природа? Гората и полето? Планините, дърветата, морето, красивите местности? Според мене младежта има за тези неща много по-малко поглед, отколкото по-възрастният, успокоилият се вече човек. Младежът не е особено склонен да гледа и да се наслаждава на природата. Погледът му е насочен навътре, той е настроен духовно, сетивното според мен го отблъсква.