— Ние трябва да сме наясно, Матеус — рече той, — че общественият идеал на социалната икономическа организация е плод на просветителско-автономната мисъл, с една дума, на рационализма, който далеч не обхваща и свръх, и подразумните сили. Ти вярваш, че съзнанието и здравият разум на човека са вече достатъчни, за да се изгради справедлив ред, при което за тебе „справедливото“ и „социално полезното“ се покриват, и смяташ, че оттук ще възникнат нови политически организми. Но икономическото пространство е съвършено различно от политическото и от икономическата мисъл за полезност към исторически ориентираното политическо съзнание няма непосредствен преход. Просто не разбирам как ти не си даваш сметка за това. Политическият ред се обуславя от идеята за държава, а държавата е форма на власт и господство, която не се характеризира с полезността. В държавата са представени съвсем не такива качествени величини, каквито могат да занимават умовете на фирмените представители и профсъюзните секретари, а качества от порядъка на честта и достойнството. За такива категории, драги мой, хората от икономическото пространство не притежават необходимите адекватни представи за същността.
— Ах, Дойчлин, какви ги приказваш — рече Арцт. — Като съвременни социолози ние много добре знаем, че и държавата се характеризира от функции, които носят полза. Да вземем например съдопроизводството или обезпечаването на сигурността. Освен това ние живеем изобщо в икономическа епоха, икономиката просто определя историческия характер на нашето време, а честта и достойнството не вършат за пет пари работа на държавата, ако тя самата не е способна да схваща правилно икономическите закономерности и да ги ръководи.
С това Дойчлин беше съгласен, но не признаваше, че тези именно полезни функции са същественото основание на държавата. Оправдание за съществуването на държавата трябва да се търси в нейното величие, в нейната суверенност, която затова именно не зависи от оценката на отделния индивид, защото — противно на приказките в „Обществения договор“ — съществува преди индивида. Свръхиндивидуалните зависимости са всъщност толкова първични, колкото и отделният човек и икономистът затова собствено не може да разбере какво е държавата, защото той няма никаква представа за нейното трансцендентално основание.
Тук фон Тойтлебен рече:
— Аз гледам донякъде със симпатия на социал-религиозната връзка, за която се застъпва Арцт по-добре все пак такава, отколкото никаква, и Матеус е съвършено прав, като казва, че първото нещо е да се намери правилната връзка. Но за да бъде връзката правилна, за да бъде тя същевременно и религиозна, и политическа, тя трябва да е народностна и за мене възниква въпросът дали от едно икономическо общество може да възникне нов народностен дух. Да погледнем Рурската област: там имаме струпвания на хора, но не и нови народностни клетки. Качете се в пътническия влак от Лойна за Хале! В него е пълно с работници, които много добре разсъждават върху надничната тарифа, но от техните разговори не личи да са извлекли от своя задружен труд някакви нови народностни сили. В икономиката все повече се налага чисто преходното…
— Но и народностният дух е преходен — забеляза друг един, дали беше Хубмайер или Шапелер, вече не си спомням добре. — Като богослови ние не можем да приемем, че народът е нещо вечно. Способността да изпитваш въодушевление е много добро нещо и нуждата да вярваш е за младежта много естествена, но всичко това е едно изкушение. Би трябвало добре да се вгледаме дали субстанцията на новите връзки — които днес при отмиращия либерализъм се предлагат отвсякъде — притежава и истинност и дали създаващият връзката обект е нещо действително, или може би е само продукт, да речем, на структурната романтика, която си създава идеологичните обекти по номиналистичен, да не кажа, фикционалистичен път. Аз мисля или по-скоро аз се опасявам, че обожественото народностно начало и утопично разбираната държава са такива номиналистични връзки, такива номиналистични религии, и в тяхното изповядване, в изповядването, да речем, на Германия има нещо необвързващо, защото то съвсем не засяга субстанцията на личността и присъщите на нея качества. За тази субстанция изобщо не се пита и ако някой каже „Германия!“ и обяви това за своя религия, за своя връзка, той няма нужда нищо да удостоверява, защото никой няма да го попита, самият той няма да се попита доколко у него лично, ще рече, в квалитативен смисъл, се осъществява немското начало и до каква степен е той в състояние да служи за утвърждаването на един немски начин на живот в света. Именно това наричам аз номинализъм или по-право фетишизъм на името и това според мене е идеологично идолопоклонство.