— Добре, Хубмайер — рече Дойчлин, — всичко, което казваш, е напълно вярно, във всеки случай признавам, че с критиката си ти ни доведе по-близо до самия проблем. Аз възразявах на Матеус Арцт, защото господството на принципа за полезност в икономическото пространство е за мене неприемливо, но аз съм напълно съгласен с него по отношение на това, че само по себе си в теономната връзка, сиреч изобщо в религиозността, има нещо формалистично и неконкретно, че тя се нуждае от емпирично-земно попълване, от практическо богопослушание. За тази цел Арцт си е избрал социализма, а Карл Тойтлебен народностното начало. Това са двете връзки, между които трябва днес да избираме. Аз не съм съгласен, че имало свръхпредлагане на идеологии, откак никой не се лъже вече от фразите за свободата. В действителност две са само възможностите за религиозно послушание и религиозно осъществяване: едната е социалната, другата националната. Но за нещастие и двете будят известни съмнения, и двете носят своите опасности, и то твърде сериозни. Върху тъй често срещаната номиналистична липса на съдържание и отсъствие на лична субстанция в изповядването на народностната идея много сполучливо се изказа Хубмайер и за да обобщим, бихме могли да добавим, че е съвършено без значение дори и солидаризирането с възвишаващите живота обективности, ако то не оказва влияние върху изграждането на личния живот, а служи само за тържествени изяви, към които аз причислявам даже и саможертвата в момент на порив. На истинската жертва са присъщи две ценностни и качествени съставки: тая на делото, за което се върши жертвата, и тая на самата жертва… Но има и случаи, където личната субстанция е напълно проникната например от германското начало и съвършено неволно се обективизира и като жертва, при което обаче не само че липсва каквото и да било изповядване на народностна връзка, но е налице дори най-енергичното нейно отричане, така че трагичната жертва се върши в рязко противоречие между същността и изповядваната вяра… Но стига толкова за тая вечер по националната връзка. А колкото се отнася до социалната, при нея неудобството е там, че дори и в икономическото пространство всичко да бъде уредено по най-добър начин, въпросът за осмисляне на съществуванието и за достоен начин на живот ще си остане все така открит, както и сега. Един ден ние ще имаме универсално икономическо управление на земята и пълна победа на колективизма — е добре, с това ще изчезне тогава и релативната несигурност у човека, която капиталистическата система с характерните за нея социални катастрофи още поддържа у него, с други думи, ще изчезне и последният остатък от всякакъв спомен за застрашеността на човешкия живот, а с това и духовната проблематика изобщо. Човек ще се пита тогава за какво още ще се живее…
— Ти да не искаш да запазиш капиталистическата система, Дойчлин — запита Арцт, — защото тя живо ни напомня, че животът ни е застрашен?
— Не, това аз не искам, драги ми Арцт — отвърна ядосано Дойчлин. — Ала позволи ми да ти напомня трагичните антиномии, с които животът е пълен.
— За тях няма нужда да се напомня — въздъхна Дунгерсхайм. — Те и без това са такова зло, че като религиозни хора ние трябва да се питаме дали наистина светът е творение само на благия бог, или е по-скоро задружно дело, не искам да казвам с кого.
— Бих искал да зная — забеляза Тойтлебен — дали младежта и на другите народи лежи също тъй на сламата и се измъчва над проблеми и антиномии.