— Едва ли — отзова се пренебрежително Дойчлин. — У тях в духовно отношение всичко е по-просто и по-лесно.
— С изключение у руската революционна младеж — вметна Арцт. — Сред нея, доколкото зная, се водят безкрайни спорове, пълни със страшно диалектично напрежение.
— Русите — рече сентенциозно Дойчлин — имат дълбочина, но не и форма. Западните имат форма, но нямат дълбочина. И едното, и другото имаме само ние, немците.
— И ако това не е изповядване на народностния принцип! — засмя се Хубмайер.
— Не, то е изповядване на една идея — възрази Дойчлин. — Говоря за това, което се изисква от нас. Нашият дълг е изключителен и несъизмерим с това, което досега сме постигнали. Дългът и действителността са разделени у нас от много по-голяма пропаст, отколкото у другите народи именно защото дългът ни е от такъв висок порядък.
— Да оставим по-добре настрана националния принцип — предупреди Дунгерсхайм — и да погледнем на проблематиката във връзка със съществуванието на съвременния човек изобщо. Работата е там, че откак у хората изчезна непосредственото доверие в битието, а в миналите времена това доверие беше следствие от цялостната включеност на човека в заварения обществен строй, искам да кажа, в наситения с религиозно чувство строй, насочен определено към една дадена посредством откровение истина… та мисълта ми е, че откак това доверие рухна, откак възникна съвременното общество, нашето отношение към хората и нещата стана безкрайно разсъдъчно и сложно, всичко се превърна в проблематика и несигурност, така че и стремежът към истината заплашва да завърши с отчаяние и резигнация. Търсенето на начини да се излезе от това разложение и да се открият началата на нови организационни сили е всеобщо и ако все пак може да се приеме, че у нас, немците, то е особено сериозно и настойчиво и че другите народи не страдат толкова от историческата си съдба, може би защото са по-силни или пък по-тъпи…
— По-тъпи — отряза фон Тойтлебен.
— Така казваш ти, Тойтлебен. Но ако ние си приписваме като национална чест някаква изключителна проницателност и осъзнаване на историко-психологичната проблематика и отъждествяваме стремежа си към нов цялостен строй с немското начало, това значи, че се готвим да повярваме в един мит, съмнително достоверен и несъмнено високомерен, именно в народностния, с неговата структурна романтика около типа на воина, което си е вече издокарано по християнски чисто езичество, провъзгласяващо Христос за „водач на небесното войнство“. А това е безспорно едно заплашено от демонизъм становище…
— Е, та? — запита Дойчлин. — Демонични сили се гнездят покрай категориите за ред във всяка една жизнена проява.
— Нека наричаме нещата с техните имена — намеси се Шапелер, а дали пък не беше Хубмайер. — Демоничност на немски ще рече: нагони, инстинкти. А там е работата, че днес за всевъзможните нови течения се прави пропаганда дори и с нагоните, дори и те биват намесвани, за да се поукраси старият идеализъм с тяхната психология, та да се създаде подкупващо впечатление за някаква по-голяма плътност на действителността. Но тъкмо поради това такава една пропаганда може да се окаже чиста шарлатания…
Тук бих могъл да кажа само „и тъй нататък“, защото е време да свърша с пресъздаването на този разговор или по-право — на такъв един разговор. В действителност той не свършваше или продължаваше дълго, до късна нощ, със своите „двуполюсни позиции“ и „исторически осъзнати анализи“, с „извънвременните категории“, „онтични непосредствености“, „логични диалектики“, та и „веществени диалектики“ — продължаваше многоучено, усърдно и безкрайно, за да заглъхне накрая, да потъне, с други думи, в съня, към който председателят Баворински приканваше, защото в зори, а то се зазоряваше вече, трябваше да се потегля на път. Че милостивата природа държеше наготово съня, за да погълне в него разговора и да го отнесе в забрава, беше обстоятелство, заслужаващо благодарност, и Адриан, който отдавна не беше продумвал, изрази това с няколко думи, докато се нагласяше по-удобно за сън:
— Е, лека нощ. Истинско щастие е, че човек може да го рече. Дискусиите би трябвало винаги да се водят само преди спане, с прикрит тил откъм очакващия ни сън. Колко е неприятно наистина след отвлечен разговор да трябва още да бодърствуваш!
— Това е дезертьорско становище — промърмори още някой и след това се зачуха първите похърквания, мирно оповестяващи за изпадането във вегетативно състояние, два часа, от което бяха достатъчни, за да възвърнат енергията у тия славни младежи отново да се наслаждават с благодарност на природата, да я съзерцават с жадни очи и да продължават неизбежните си богословско-философски дебати, които почти никога не секваха и създаваха постоянни поводи за опониране и импониране, за взаимно поучаване и развиване. През месец юни, когато от клисурите на гористите възвишения, които пресичат тюрингската котловина, се разнася тежкият аромат на жасмина, тъй беше приятно с дни да се броди из тази почти незасегната от индустрията, щедро облагодетелствувана, плодородна земя с приветливи селца от струпани накуп паянтови къщици! А щом излезете от тези земеделски местности и преминете в предимно скотовъдните, за да тръгнете по легендарната пътека на обраслия с бор и бук планински хребет — по тъй наречения Ренщайг, който започва от Франконската гора и стига до Айзенах на река Хьорзел, с чудни гледки надолу към долината на Вера — околностите стават още по-хубави, още по-величествени и по-романтични, тъй че думите на Адриан както за равнодушието на младежта към природата, така и за желателността след отвлечените диспути човек да може да се спасява в съня, тук губеха сякаш своето обичайно значение. Дори и за него те едва ли вече значеха нещо, защото, когато неговата мигрена не го правеше мълчалив, той вземаше живо участие в разговорите през деня и макар природата да не изтръгваше от него възторжени възклицания, макар той да я съзерцаваше с някаква замислена въздържаност, аз все пак не се съмнявам, че нейните картини и ритми, нейните увличащи във висините мелодии проникваха в неговата душа по-дълбоко, отколкото в душите на другарите му и по-късно някои от образите на чиста, освободена красота, мярнали се в неговите изпълнени с духовно напрежение творения, ме караха да си спомням за тези задружни впечатления от нашите излети.