Да, това бяха оживени часове, дни и седмици. Надишали се на чист, наситен с кислород въздух при този живот на открито, въодушевени от впечатленията от пейзажа и историческите места, тези младежи издигаха умовете си до мисли, които по своя разточителен кипеж и свободно експериментиране бяха типични за времето на студентството. По-късно, в годините на сивото професионално всекидневие, в по-сетнешното състояние на филистерство — дори и да е то духовническо филистерство — за тези мисли нямаше да се намери вече никакво приложение. Често ги наблюдавах аз при техните богословско-философски разисквания и си представях как за някои от тях времето на членуването във „Винфрид“ щеше да изглежда най-значителната част от живота им. Аз ги наблюдавах, наблюдавах и Адриан — със свръхясното предчувствие, че на него положително то нямаше да се види такова. Ако аз, като небогослов, бях само гост сред тях, той, макар и богослов, беше гост повече и от мене. Защо? Аз чувствувах не без известна тревога някаква съдбовна пропаст между тази благородно устремена младеж и самия него, чувствувах разликата между жизнената крива на тази добра, дори превъзходна посредственост, на която скоро предстоеше да свърне от студентските лутания и търсения в релсите на улегналия живот, и предопределението на този невидимо белязан от съдбата човек, който никога нямаше да напусне пътя на духа и проблемите, който щеше да стигне по този пък кой знае докъде и чийто поглед, чието никога неотпускащо се до побратимяване държане, чиито задръжки при тези „ти“ и „ние“ бяха за мене, а навярно и за другите вече свидетелство, че и той подозира за тази разлика.
В началото на неговия четвърти семестър аз долавях вече известни признаци, че още преди първите изпити приятелят ми възнамерява да напусне богословския факултет.
XV
Връзките между Адриан и Вендел Кречмар никога не се бяха прекъсвали или отслабвали. Младият, предаден на божествените науки студент се срещаше със своя музикален ментор от времето на гимназията през всяка ваканция, когато отиваше в Кайзерсашерн, той го посещаваше, разговаряше с него в жилището му при катедралата, виждаше го и в къщата на чичо си Леверкюн, а накара един-два пъти и родителите си да го поканят за края на седмицата в стопанството Бухел, където правеше с него дълги разходки и покрай другото скланяше Йонатан Леверкюн да покаже на госта си своите Хладниеви фигури и лакомата капка. Със стареещия стопанин на Бухел Кречмар се разбираше много добре, но по-малко свободни, макар и съвсем не обтегнати бяха отношенията му с госпожа Елсбет, може би защото тя се плашеше от неговото мъчително заекване, което тъкмо затова в нейно присъствие и главно в непосредствен разговор с нея особено се влошаваше. Беше наистина чудно: в Германия музиката се радва на всенародно уважение както във Франция литературата и никой у нас не се чувствува особено изненадан, шокиран, неприятно засегнат или презрително и насмешливо настроен от обстоятелството, че някой е музикант. Аз съм също тъй убеден, че по отношение на по-възрастния Адрианов приятел, който на всичко отгоре упражняваше и професията на църковен органист, Елсбет Леверкюн хранеше изключителна почит. И все пак по време на едно мое посещение в Бухел, където прекарах два-три дни едновременно с него и Адриан, аз забелязах известна ненапълно прикрита от любезността принуденост, въздържаност, неодобрение в държането й към органиста, на което той, както споменах, отговаряше с просто бедствено понякога засилване на заекването — трудно е да се каже дали само заради това, че чувствуваше нейното недоволство, нейното недоверие или както и да се наричаше то, или пък защото самият той спонтанно изпадаше в някаква скованост поради стеснителността и смущението, което изпитваше пред природата на тази жена.