Лично аз не се съмнявах, че причината за странната натегнатост между Кречмар и Адриановата майка беше самият Адриан, че до него се свеждаше всичко, и това го долавях, защото в борбата, която тук мълком се водеше, моите собствени чувства бяха някъде по средата, те ми позволяваха да разбирам и едната, и другата страна. Какво Кречмар искаше и за какво той говореше при онези разходки с Адриан, за мене беше ясно и моите собствени желания тайно ме караха напълно да му съчувствувам. Аз му давах право, когато в разговор и с мене той без всякакво колебание твърдеше и дори настояваше, че призванието на неговия ученик е да стане музикант, да стане композитор. „Той има върху музиката — казваше Кречмар — композиторския поглед на един посветен, а не на страничния слушател, който получава неопределена наслада от нея. Неговата изключителна способност да долавя връзката между мотивите, която един обикновен слушател не схваща, да възприема строежа на даден кратък откъслек едновременно като въпрос и като отговор, с една дума, да вижда, да вижда отвътре как това е направено, идва да потвърди моето убеждение. Това, че той още не пише, че не проявява склонност към творчество и не се впуска в наивни младежки композиции, му прави само чест неговата, гордост е, която не му позволява да пуска на бял свят епигонна музика.“
С всичко това не можех да не се съглася. Но аз разбирах и загрижеността на майката да защити своето дете, тъй като я напълно споделях, и често се чувствувах до такава степен солидарен с нея, че се настройвах просто враждебно към изкусителя. Никога няма да забравя една картина, една сцена във всекидневната стая на Бухел, където случайно се бяхме събрали четиримата — майката, синът, Кречмар и аз. Елсбет разговаряше със запъващия се, бъблещ, пухтящ музикант — разговорът беше най-обикновен и съвсем не се отнасяше до Адриан — когато неочаквано тя привлече по някакъв странен начин към себе си главата на седналия край нея син. Ръката й се обви някак около него, но не около раменете, а около главата, тъй, че дланта й се сложи на челото му. Така, без да сваля черните си очи от Кречмар и без да прекъсва разговора, който водеше с благозвучния си глас, тя притисна главата на Адриан към гърдите си.
Впрочем връзката между учителя и ученика се поддържаше не само чрез тези лични срещи, но и чрез доста оживена преписка. Мисля, че почти всеки две седмици между Хале и Кайзерсашерн се разменяха писма. От време на време Адриан ми съобщаваше за това и понякога ми показваше какво му пише Кречмар. Поради това още по Архангеловден на 1904 година аз вече знаех, че Кречмар е в преговори да поеме един клас по пиано и орган в частната консерватория на професор Хазе в Лайпциг, която по онова време, наред с прочутото държавно музикално училище в този град, беше започнала да си създава голяма известност, все по-нарастваща впрочем през следващите десетина години, до самата смърт на отличния педагог Клеменс Хазе (днес тази консерватория, ако изобщо съществува още, сигурно е загубила своето старо значение). В началото на следващата година Кречмар напусна Кайзерсашерн, за да заеме новата си служба, и оттогава писмата вървяха вече от Хале до Лайпциг и обратно: Кречмаровите — надраскани от едната страна на листа с едър, волеви, пръскащ мастилото почерк, и Адриановите — на грапава, жълтеникава хартия с равно подредени, малко старомодни и донякъде претрупани букви, изписани, изглежда, с краснописно перо. Веднъж той ми даде да прегледам черновката на едно свое писмо, много сбита и написана сякаш с шифър, изпъстрена със ситнички вметвания и поправки — но аз отрано бях добре запознат с тази негова техника на писане и можех винаги да разчитам без затруднение неговия почерк — и тъй той ми даде да прегледам неговата черновка и ми показа отговора на Кречмар. Той стори това очевидно, за да не ме изненада прекалено много със стъпката, която възнамеряваше да направи, в случай че действително се реши на нея. Защото той не се беше още решил, дори много се колебаеше, съмняваше се дали има нужните качества, както личеше от писмото, и желаеше, види се, да чуе и моя съвет, и аз не зная в какъв смисъл — може би да го предпазя, а може би и да го насърча.