Драги приятелю, защо не мога да не се смея? Та възможно ли е по-гениално да се използува традицията, да се осветят похватите? Възможно ли е с по-ловко чувство да се постигне прекрасното? А аз, окаяният, не мога да не се смея, особено при грухтящото тактуване на бомбардата — вум, вум, вум — панг! — може би, както на всички, и моите очи се наливат със сълзи, но нуждата да се изсмея с непреодолима — над мене от край време виене проклятието да не мога да сдържа смеха си и пред най-тайнствено поразителните явления и от това именно свръхизострено чувство за комичното аз избягах в богословието с надеждата, че то ще принуди този мой гъдел да се успокои — ала там аз намерих цяло море от ужасяващ комизъм. Защо всички неща ми изглеждат като пародия на тях самите? Защо все ми се струва, че почти всички, не — всички средства и конвенционалности в изкуството са годни днес само за пародия? Това наистина са реторични въпроси — оставаше само да очаквам на тях и отговор. И такова едно отчаяно сърце, такова студенокръвно животно вие смятате за човек с «дарби» за музиката, зовете ме към нея, при вас, вместо да ме оставите със смирено търпение да изучавам богословието?“
Такава беше изповедта на Адриан, такъв беше отказът му. Аз нямам отговора на Кречмар. В оставените от Леверкюн книжа този документ не се намери. Трябва да го е пазил и държал у себе си известно време, а после при някое от своите местения в Мюнхен, Италия или Пфайферинг навярно го е загубил. Впрочем аз почти тъй точно го помня, както и писмото на Адриан, при все че тогава не си взех бележки от него. Пелтекът настояваше на своето, продължаваше да го вика, да го предупреждава, да го примамва. Нито една дума в писмото на Адриан, отговаряше той, не е поколебала дори за миг увереността му, че съдбата е предопределила Адриан за музиката, че той жадува за нея, както и тя за него, че той полу от малодушие, полу от кокетство само се крие от нея зад не особено верните анализи на своя характер и на природата си, както се беше крил вече от нея зад богословието, тая първа негова абсурдно избрана професия.
„Превземки, Адри — пишеше той — и засилването на вашето главоболие е наказанието ви за това.“
Чувството за комизъм, с което се хвалел или за което се обвинявал, щяло да бъде много повече в хармония с изкуството, отколкото със сегашните му изкуствени занимания, защото изкуството, противно на богословските му науки, могло прекрасно да го използува — пък и изобщо всичките тия отрицателни качества, които си приписвал, изкуството щяло да използува много по-успешно, отколкото той вярвал, или за да се оправдае, си давал вид, че вярва. Той, Кречмар, оставял открит въпроса, доколко тук имало налице самооклеветяване, целящо да извини съответното оклеветяване на изкуството, защото, да се представяло изкуството като някакво проституиране с тълпата, като въздушни целувки, гала-представяния, като мех за раздухване на чувствата, било все пак леко недооценяване, и то съзнателно. В случая обаче той искал да извини своето отбягване от изкуството с качества, които то тъкмо изисквало. От хора като него, от тъкмо такива хора като него днес изкуството се нуждаело — и най-смешното, най-смешното в тая престорена игра на криеница било там, че Адриан сам знаел това отлично. Студенината, „бързо насищащата се интелигентност“, чувството за безвкусица, склонността към умора, към отегчение, към потърсване, всичко това било от естество да издигне свързаното с тези качества дарование до действително призвание. Защо? Защото те само отчасти били свойствени на отделната личност, иначе тяхната природа била свръхиндивидуална, тя била израз на колективното чувство за историческо изхабяване и изчерпване на средствата в изкуството, на отегчението от тях, на търсенето на нови пътища.
„Изкуството крачи напред“ — пишеше Кречмар — „и то върши това посредством отделната личност, която е продукт и оръдие на своето време, в нея обективните и субективните моменти се преплитат така неразличимо, че едните приемат облика на другите. Жизнената нужда на изкуството от революционен напредък и от осъществяване на новото използува като средство извънредно силното субективно чувство за отживялост, за нямане какво повече да се каже, за стигане до невъзможност да се продължава по същия път и тя си служи с привидно нежизнеспособното, с личната умора и интелектуална скука, с прозорливото отвращение от това «как е направено», със злощастната склонност да се виждат нещата в тяхната пародийна изопаченост, с «чувството за комизъм» — та искам да кажа: волята на изкуството за живот и напредък надява маската на тези апатични лични качества, за да се изяви, за да се обективизира, за да се осъществи чрез тях. Много ли ви е толкова метафизика? Но толкова е тъкмо достатъчно, толкова е самата истина — на вас всъщност известната истина. Побързай, Адри, и се реши! Аз чакам. Вие сте вече на двадесет години, а имате да усвоявате още маса тънкости в занаята, достатъчно трудни, за да ви заинтригуват. По-добре да ви боли главата, като се упражнявате над каноните, фугите и контрапункта, отколкото като опровергавате Кантовото опровержение на доказателствата за съществуването на бога. Стига толкова богословско моминство.“