Това беше важно и, както го чувствувах, особено съдбоносно решение, което сякаш анулираше по-близкото минало и ни възвръщаше към твърде далечни моменти от общия ни живот, споменът, за които беше останал скъп за сърцето ми към часа, в който го сварих като момче да експериментира на хармониума на чичо си, и още по-назад — към времето, когато пеехме под липата канони с краварката Хана. Това негово решение караше сърцето ми да бие от радост — и същевременно да се свива от страх. Моето чувство можеше да се сравни с онова стягане на душата, което изпитваме като деца на високо излитаща люлка, при всеки полет, на която бурната радост се слива с потискащ страх. Основателността, необходимостта, коригиращият характер на стъпката, обстоятелството, че богословието беше само едно отбягване от нея, едно укриване — всичко, това ми беше напълно ясно и аз бях горд, че моят приятел не се поколеба да признае накрая истината. Действително, необходими бяха увещания, за да се стигне накрая до това признаване, но колкото и да си обещавах изключителни резултати от него, аз все пак се успокоявах в радостното си безпокойство при мисълта, че не бях взел никакво участие в тези увещания — освен ако с фаталистичното си държане, с думи от рода на „мисля, че ти сам знаеш“ — не им бях донейде съдействувал.
Тук ще приведа едно писмо, което получих от него в Наумбург два месеца след постъпването ми в казармата. Четох го с чувства, които биха вълнували една майка при подобни вести от детето й, само че на една майка от приличие такива информации не се правят. Аз му бях вече писал преди двадесетина дена, без да зная още адреса му — чрез Вендел Кречмар до консерваторията на Хазе, съобщавах му за новите си доста сурови условия на живот и го молех да бъде така добър и той от своя страна, макар и накратко, да ме осведоми като как се чувствува, дали му харесва в големия град и как е подредил заниманията си. Преди да дам неговия отговор, ще кажа само, че старинните изрази, с които той си беше послужил в него, трябва да се приемат, разбира се, като пародия, те са намек за комичните впечатления от Хале, намек за изразните средства на Еренфрид Купф — но същевременно те са и израз на собствената му личност и стил, изява на вътрешното му състояние и насоченост, която по извънредно характерен начин използува пародийното, за да се скрие зад него и все пак да се прояви. Той пишеше:
„Лайпциг, ден петък след Въведение Богородично, 1905 г. На Петерщрасе, дом брой 27-и
Достопочтени, високообразовани, скъпи, милостиви ми господине магистър и балистикус!
Благодарим вседушевно за изпратеното ни грижовно послание, както и за твърде нагледните и крайно смехотворни съобщения във връзка с настоящото тъй героично, доста глупаво, но и тежичко положение на ваша милост, а също и с всички ония скачания, дресировки, блъсканици и пукотевици, в които ревностно се упражнявате. Всичко това крайно ни развесели, ала най-паче ни разсмя подофицерът, който, ако и всячески да ви газел и гонел, бил дотолкова преизпълнен с велико удивление пред вашето образование и многоученост, че е трябвало да му набележите в лавката всичките стихотворни размери с техните стъпки и ритми, тъй като това познание му се е чинело да е връх на духовната изтънченост. Аз от своя страна, ако смогна, също ще ви разкажа в замяна една доста мръсничка история и глупава смехория, която ми се случи напоследък, за да се почудиш и посмееш на нещо и ти. Но преди всичко нека ти изпратя своите всесърдечни поздравления и благопожелания, драговолно и дори с душевно веселие да понесеш воинската тегоба, благодарение на която ще излезеш накрай от казармата като запасен вахмистър със златни копчета и нашивки.