При второто вече четене ми направи впечатление, че стиловото наподобяване, пародиране или действително възприемане на Кумпфовия старонемски език трае само докато се разкаже и онова приключение, а след това се изоставя напълно, така че заключителните страници са съвсем лишени от подобен оттенък и са образец на напълно съвременна реч. Не е ли ясно, че този архаизиран тон е постигнал целта си, щом като историята с недоразумението стои вече черно на бяло върху хартията, и затова по-нататък се изоставя, не толкова, защото е неподходящ за отвличащите вниманието заключителни разсъждения, колкото, защото още с писането на датата е бил въведен само, за да може да се разкаже с него историята, която по този начин получава подходящата атмосфера? И каква? Ще кажа каква, колкото и обозначението, което имам пред вид, да не изглежда уместно за един фарс. Това е религиозната атмосфера. За мене бе несъмнено: поради историческото си сродство с религиозния дух немският език от времето на Реформацията беше избран за писмото, което трябваше да ме уведоми за тази история. Та как можеха без играта с тази реч да бъдат написани такива думи, които просто напираха да бъдат написани: „Молете се за мене!“ Трудно е да се намери по-добър пример за цитат като прикритие, за пародия като параван. А малко преди това стои друг израз, който още при първото четене ме накара да изтръпна. Също тъй неуместен за една хумореска, той е с напълно мистичен и следователно религиозен облик. Това е изразът „свърталище на блуд“.
Едва ли този хладен анализ, на който както сега, така и още тогава подложих Адриановото писмо, ще е заблудил някого относно действителните чувства, с които го четох и пак, и пак препрочитах. Анализът неизбежно изглежда хладен, дори и когато се прави в състояние на дълбок потрес. А аз бях потресен и нещо повече — бях извън себе си. Моята ярост поради безсрамната шега на „бирения Шлепфус“ нямаше граници — дано читателят не види в това някаква характеристика за самия мене, някакъв белег за прекалено благонравие от моя страна — прекаленото благонравие никога не е било мое отличително качество и ако на мене беше се случила оная лайпцигска подигравка, аз щях да зная как да се справя, — но дано тия мои чувства му подскажат каква именно е природата, същината на Адриан, за нея понятието „благонравие“ също би било най-неподходящо и глупаво, и все пак тя трябваше да внуши плаха почит и желание за защита дори и у най-грубото същество.
Немалко засилваше вълнението ми и обстоятелството, че той изобщо ми съобщаваше за това приключение, макар и седмици след като му се беше случило то, с което нарушаваше иначе безусловната си и от мене винаги зачитана въздържаност. Колкото и странно да звучи, като се има пред вид старата наша дружба — областта на любовта, на пола, на плътта никога не беше засягана в нашите разговори по някакъв личен или интимен повод при нашата размяна на мисли тази тема се зачекваше, но само чрез посредничеството на изкуството, във връзка с проявите на страстта в сферата на духа. В такива случаи от негова страна можеха да се чуят обективно вещи изказвания, при които неговата собствена личност оставаше напълно вън от играта. Нима можеше такъв дух като неговия да не обхване и тази стихия! Че я обхващаше, свидетелствуваха достатъчно някои излагани от него теории, които бе заимствувал от Кречмар, относно значението на чувствеността в изкуството и не само в него, а също и някои негови забележки за Вагнер и такива спонтанни изказвания като за разголеността на човешкия глас например и нейното духовно компенсиране посредством най-хитроумни художествени форми в старата вокална музика. Във всичко това нямаше нищо девственическо, то свидетелствуваше за свободен и спокоен поглед върху света на страстите. И все пак характерно беше не за мене, а за него, че при подобни обрати на разговора винаги изпитвах някакъв шок, някакво слисване, някакво леко свиване на сърцето. Малко, силно казано, но в такива случаи имах чувството, като че ли някой ангел се е впуснал да приказва пред мен за греха: също и от един ангел не би могло да се очаква някаква фриволност и безсрамие, някаква просташка веселост по отношение на подобни предмети и все пак въпреки разбирането, че и той има духовното право да се изказва по тях, човек се чувствува наранен, тук той не би се сдържал и би помолил: „Мълчи, скъпи! Устата ти е твърде чиста и строга за такива неща.“