Действително, решителната антипатия на Адриан към двусмислени грубости просто ги правеше невъзможни в негово присъствие. На мене ми беше добре позната презрителната гримаса на отвращение, с която той отблъскваше всеки опит за цинични загатвания. В Хале сред винфридовците той беше в сравнителна безопасност от подобни посегателства спрямо неговата чувствителност клерикалната благопристойност — в изразите поне — ги изключваше сред тях. За жени, момичета, любовни връзки между състудентите му не се говореше. Не зная как всеки от тези млади богослови беше в действителност разрешил за себе си този въпрос, дали те всички целомъдрено се запазваха за християнския брак. Колкото се отнася до мене, трябва да призная, че бях вече вкусил от ябълката на живота и в продължение на седем-осем месеца поддържах по онова време връзки с една девойка от народа, с една бъчварска щерка — връзки, които не беше толкова лесно да скривам от Адриан (аз наистина не вярвам, че той им бе обърнал някакво внимание) и които след това по приличен начин прекъснах, тъй като ниското образователно равнище на това същество ме отегчаваше и аз не виждах какво друго можехме да си кажем, освен винаги все същото. Не толкова някаква пламенност, колкото любопитството, суетността и желанието да изпитам на практика античната простота в отношенията на пола, която съответствуваше на моите теоретични убеждения, ме бяха подтикнали към тези връзки.
Но тъкмо този елемент, елементът на шеговито задоволство — тъй поне на мене, може би малко школски, ми се искаше да го вярвам — липсваше напълно в отношението на Адриан към тази съмнителна сфера.
Неуместно ще е да говоря тук за някаква християнска въздържаност или пък да използувам като обяснение думата „Кайзерсашерн“, съчетаваща в себе си еснафския морализъм със средновековния страх от греха. Това би отговаряло съвсем незадоволително на действителността и далеч не би могло да предизвика у мене това любещо щадене, тази омраза срещу всяка възможност да бъде той наранен, които ми внушаваше неговото държане. Ако човек изобщо не можеше — и не желаеше — да си представи Адриан в някое „галантно“ положение, причината за това беше бронята от чистота, целомъдрие, интелектуална гордост, хладна ирония, която го обгръщаше и която беше свещена за мен — свещена, въпреки че не ме спасяваше от чувството на болка и таен срам. Защото само едно закоравяло в злост същество не би изпитвало болка и срам при мисълта, че в живота чистотата не е дадена на плътта, че нагонът не изпитва стеснение пред духовната гордост, че и най-непреклонното високомерие е принудено да плати на природата своята дан, поради което не остава друго, освен да се надяваме, че това принизяване до човешкото, а с това и до животинското, ще става, ако е рекъл бог, в най-разхубавената, щадяща, по възможност душевно най-възвишена форма, прибулено от любовна всеотдайност, от облагородяващи чувства.
Трябва ли да добавям, че в случаите, подобни на Адриановия, тъкмо на това най-малко можем да се надяваме? Разхубавяването, забулването, облагородяването, за които говорих, са дело на душата, на тази междинна, посредническа и силно обвеяна от поетичност инстанция, в която духът и инстинктът се взаимно проникват и по доста илюзорен начин помиряват? Това е особено сантиментален пласт на живота, в който, да си призная, човешкото лично у мене се чувствува прекрасно, обаче той не задоволява един по-строг вкус. У натури като Адриановата няма много „душа“. Факт е, в това моята дълбоко наблюдателна дружба ме е убедила, че най-строгата одухотвореност е изправена най-непосредствено пред животинското начало в човека, пред голия нагон, и е изложена по най-жалък начин на неговото въздействие това именно е причината за тревожната грижа, която натури като Адриановата възбуждат у хората като мен, то обяснява също защо възприемах проклетото приключение, за което той ми съобщаваше, като някакъв застрашителен символ.