Аз го виждах как стои на прага пред този салон в дома на разврата и разбирайки постепенно — как поглежда насядалите в очакване щерки на безпътицата. Сляпо, отчуждено, както в локала на Мютц в Хале — аз виждах картината тъй ясно пред себе си, — той се отправя към пианото и взема акордите, за които едва по-късно ще си даде сметка. Виждах край него чипоносата хетера Есмералда — разкритите й гърди напудрени, пристегнати с испански корсаж — виждах я как докосва гальовно с голата си ръка страната му. В моя гняв ми се искаше да прескоча пространството, да се върна във времето и да отблъсна с коляно от него вещицата, както той беше блъснал столчето, за да си отвори път към изхода. Дни наред чувствувах докосването на нейната плът до собствената си буза и мислех с погнуса, с ужас, че оттогава то гори и върху бузата на моя приятел. И пак трябва да кажа: обстоятелството, че не беше по силите ми да приема случката от веселата страна, моля да се смята като характерно не за мене, а за него. В нея аз не виждах абсолютно нищо весело. Ако на мене ми се е удало поне отчасти да създам, макар и далечна представа за природата на моя приятел, читателят не може да не почувствува заедно с мен неописуемо кощунствената, гаврещата се, унизителна и застрашителна страна в това докосване.
Че самият той дотогава не беше „докосвал“ жена, знаех, зная и сега с положителност. Но ето че жената го беше докоснала — и той бе избягал. Също и в това бягство няма абсолютно нищо смешно, за това мога да уверя читателя, ако той е наклонен да търси тук подобни неща. Смешно може би беше това изплъзване само в горчиво-трагичния смисъл на пълната му напразност. В моите очи Адриан съвсем не се беше отървал и той, разбира се, само за кратко време трябва да се е чувствувал отърван. Високомерието на духа бе потресено от срещата си с бездушния инстинкт. Адриан не можеше да не се върне пак на мястото, където го беше довел измамникът.
XVIII
При това мое изложение, при сведенията, които давам, нека читателят не се пита откъде ми са тъй точно известни всичките тези подробности, щом не съм бил винаги техен свидетел, щом не съм бил непрекъснато край покойния герой на тази биография. Действително неведнъж и доста за дълго аз съм живял откъснат от него в течение на едногодишната ми военна служба например, след която наистина възобнових учението си в лайпцигския университет и добре опознах тамошното Адрианово обкръжение. Също тъй и по време на класическото ми пътуване с образователна цел, което предприех през годините 1908 и 1909. И едва бяхме успели да се видим бегло след моето завръщане, той пък замисли да напусне Лайпциг и да се пресели в Южна Германия. Тогава настъпи за нас най-дългият период на раздяла: това бяха годините, които след кратък престой в Мюнхен той прекара с приятеля си, силезиеца Шилдкнап, в Италия, докато аз през това време изкарах най-напред стажа си в гимназията „Свети Бонифаций“ в Кайзерсашерн, а след това постъпих като редовен преподавател в нея. Но в 1913 година, когато Адриан се настани в горнобаварското селце Пфайферинг, а аз се преселих във Фрайзинг, ние отново се озовахме близо един край друг и оттогава непрекъснато — или почти непрекъснато — в продължение на седемнадесет години, до самата катастрофа в 1930 година, неговият отдавна белязан от съдбата живот, неговото все по-трескаво творчество протичаше вече непосредствено пред очите ми.
Отдавна вече той не беше новак в изучаването на музиката, в нейната странно кабалистична, едновременно игрива и строга, остроумна и задълбочена сфера, когато отново се постави под ръководството, напътствията и надзора на Вендел Кречмар в Лайпциг. Неговите бързи успехи в областта на това, което можеше да се научи: в композицията, музикалните форми, оркестрацията, улеснявани от способността му мигновено да схваща всичко и смущавани единствено от избързващата му нетърпеливост — свидетелствуваха, че двегодишният богословски епизод в Хале не беше разхлабил връзките му с музиката, не беше означавал някакво истинско прекъсване на заниманията му с нея. За неговите усърдни и постоянни упражнения в контрапункта ме уведомяваше донякъде писмото му. Но Кречмар придаваше, изглежда, още по-голямо значение на инструментационната техника, защото го караше както в Кайзерсашерн да оркестрира клавирна музика, сонатни части и дори струнни квартети, а след това в дълги разговори обсъждаше, критикуваше, поправяше работата му. Той стигаше дотам, че му възлагаше за оркестрация извадки за пиано от партитурите на някои непознати на Адриан опери и сравняването на опитите на ученика, който бе слушал и чел Берлиоз, Дебюси и немските и австрийските късни романтици, с това, което Гретри или Керубини сами бяха сторили, често караше майстора и чирака от сърце да се смеят. Кречмар работеше тогава над собствената си опера „Мраморната статуя“, той даваше и от нея на своя адепт една или друга сцена в клавир за инструментация и му показваше след това как сам го е направил или смята да го направи. Това даваше повод за горещи спорове, при които надделяваше по начало, то се знае, по-голямата опитност на учителя, ала веднъж удържа победа все пак интуицията на новака. Защото едно звукосъчетание, което Кречмар от пръв поглед беше отхвърлил като неразумно и съмнително, в края на краищата му се бе видяло по-характерно от това, което той беше намислил, и при следната среща сам заявил, че би желал да използува идеята на Адриан.